Към три часа следобед слънцето припичаше толкова силно, че даже и камъните се потяха. Баф едва издържаше. Тогава Лукчо наля вода в една бутилка и сипа в нея едно бяло прахче, което жената на майстор Гроздан взимаше вечер за сън. Бедната жена беше толкова нервна, че не можеше да заспи без този прах.
Лукчо запуши гърлото на бутилката с палеца си и я доближи до устата си, като се престори, че пие.
— Ах! — възкликна след това, като се потупваше по гърдите. — Колко е студена!
Баф преглътна един литър слюнка и за миг му се стори, че му е по-добре.
— Господин Лукчо — обади се той, — хубава ли е тази вода?
— И още как!
— А няма ли микроби?
— Какво казвате! Това е съвсем чиста вода, дестилирана от един професор от университета в село Барберино.
И Лукчо поднесе отново бутилката към устата си, като се престори, че пие.
— Господин Лукчо — се обади Баф, — защо бутилката остава винаги пълна?
— Трябва да знаете — отговори Лукчо, — че това е подарък от горкия ми дядо. Колкото и да пиеш, тя си остава винаги пълна.
— Бихте ли ми дали една глътка? Една кафена лъжичка ми е предостатъчна.
— Само една глътка? Ще ви дам половина дузина бутилки! — отвърна Лукчо. Можете да си представите колко му беше признателен Баф: благодареше му, ближеше му коленете, като размахваше опашка така, както никога не бе правил пред господарките си графини Череша.
Лукчо му подаде бутилката. Кучето я налапа, изпи водата с праха на един дъх и се канеше да запита:
— Нима вече свърши? А нали казахте, че оставала винаги пълна?
Но не можа да го каже, защото заспа веднага.
Лукчо го отвърза от синджира, метна го на гърба си и се запъти към замъка. Обърна се още веднъж назад, за да види как чичо Тиквичка влиза отново в къщата си: в рамката на прозореца лицето на старчето с неговата проскубана червеникава брада изглеждаше като портрета на самото щастие.
„Бедни Баф — мислеше Лукчо, като отиваше към замъка. — Трябваше да ти изиграя този номер. Кой знае дали ще ми благодариш за водата, когато се събудиш“.
Вратата на парка беше отворена; Лукчо остави кучето на тревата, помилва го нежно и каза: — Поздрави от мен дон Домат!
Баф отговори с радостен лай. Той сънуваше, че плува в едно планинско езеро, в езеро със студена и сладка вода и като плуваше, пиеше до насита и ставаше самият той вода, с опашка от вода, с уши и крака, леки като струите на водоскок.
— Сънувай в мир — каза Лукчо и се върна в селото.
Глава пета
Чичо Боровинка си поставя звънец против крадци
Като се върна в селото, Лукчо видя, че около къщата на чичо Тиквичка се бяха събрали много хора и спореха оживено. Право да си кажем, всички бяха твърде изплашени.
— Как ли ще постъпи сега дон Домат? — питаше загрижен маестро Круша.
— Мисля, че цялата история ще завърши зле. В края на краищата те са господарите и те командуват — се обади кака Тиква. Жената на Праз я подкрепи, хвана мустаците на мъжа си, сякаш бяха юзди, и му каза:
— Тръгвай! Да се прибираме, докато не е станало нещо.
Майстор Гроздан също клатеше глава:
— Домат бе изигран два пъти. Сега ще иска да си отмъсти — каза той.
Само чичо Тиквичка не се безпокоеше: той извади от джоба си най-хубави бонбони и черпеше всички, за да отпразнува събитието. Лукчо изяде един бонбон и каза:
— И аз мисля, че Домат няма да се предаде толкова лесно.
— Тогава... — се обади Тиквичка, като въздъхна. Цялата му радост изчезна както слънцето, когато го засенчи облак.
— Чуйте какво мисля — трябва да скрием къщата.
— Да скрием къщата ли?
— Точно така. Нямаше да предлагам да направим това, ако ставаше дума за замък, но една малка къща като тази лесно ще се скрие. Бас държа, че ще се побере в каручката на вехтошаря.
Бобчо, така се казваше синът на вехтошаря, изтича до къщи и след малко се върна с каручката.
— На нея ли ще я натоварим? — попита Тиквичка, загрижен да не би къщичката му да стане на парчета.
— Да, ще се побере — отговори Лукчо.
— А къде ще я караме? — попита отново Тиквичка.
— Бихме могли... — предложи майстор Гроздан — засега бихме могли да я скрием у нас в зимника. После ще видим.
— Ами ако Домат узнае?
Всички се обърнаха към господин Грах, който се навърташе наоколо, като се преструваше, че не чува нищо.
Адвокатът се изчерви и побърза да положи няколко лъжливи клетви:
— Домат няма да узнае нищо от мен. Аз не съм шпионин, аз съм адвокат.
Читать дальше