Джани Родари: Приключенията на Лукчо

— Ето го, ваше превъзходителство. Разгледайте го добре!

Домат погледна с любопитство в огледалото. Кой знае какво се надяваше да види! Но, разбира се, той видя само лицето си, огненочервено, с малки и зли очи и уста, напомняща процепа на спестовна касичка.

Най-после разбра, че Лукчо се подиграва с него. Тогава просто побесня. Сграбчи момчето с две ръце за косата и започна да тегли.

— Ох, ох — крещеше Лукчо, без да престава да се смее. — Ваше превъзходителство, вие имате твърде много сила за един негодник. Вие сте силен колкото цяла дружина негодници.

— Ще ти дам да разбереш — крещеше Домат и дръпна толкова силно, че отскубна от главата на Лукчо цял кичур.

А после стана, каквото трябваше да стане, понеже това бе косата не на друг, а на Лукчо: след малко злият Домат усети ужасен сърбеж в очите и започна да лее сълзи като из ведро. Или по-точно, като из две ведра: сълзите течаха по бузите му като ручеи. Пътят се измокри, като че ли току-що бяха минали по него чистачите със своите маркучи.

„Досега не ми се е случвало такова нещо!“ — мислеше си учуден Домат. И наистина, понеже нямаше сърце, той не беше плакал никога, а и никога не беше белил лук. Всичко това му се видя толкова чудно, че той скочи в каляската, шибна конете и се понесе с пълна скорост. Но докато препускаше, се обърна и извика:

— Тиквичка, предупреден си... А ти, хлапе, ще заплатиш скъпо за тези сълзи.

Лукчо се смееше като луд, а чичо Тиквичка бършеше потта си.

Вратите и прозорците се отвориха едни след други. Само Грах не отвори своите. Майстор Гроздан вдигна ролетката и излезе, като се почесваше с въодушевление.

— Кълна се във всичкия канап на вселената! — викаше той. — Ето един хитрец, който можа да накара дон Домат да плаче. Откъде идваш, бе момченце?

И Лукчо трябваше да разкаже на всички патилата си, които вие вече знаете.

Лукчо започна да работи в дюкянчето на майстор Гроздан и напредваше бързо в обущарския занаят: мажеше канапа с восък, очукваше подметките, забиваше кабари в обущата, вземаше мярка на клиентите.

Майстор Гроздан беше доволен, а и работите му вървяха добре, защото в дюкянчето му идваха мнозина, за да видят момчето, което беше накарало дон Домат да плаче.

Така Лукчо се запозна с много нови лица.

Пръв дойде с цигулката си под мишница маестро Круша, преподавател по музика. След него вървеше цял рояк мухи и оси, защото цигулката му беше направена от половината на една ароматна и сочна круша, а знайно е, че мухите налитат на круши. Случваше се, когато маестро Круша даваше концерт, слушателите да стават и да го предупреждават:

— Маестро, внимавайте: на цигулката ви е кацнала муха. Круша прекъсваше концерта и прогонваше с лъка мухата.

Понякога някое червейче успяваше да се промъкне в цигулката и издълбаваше в нея дълги тунели. Така инструментът се повреждаше и маестрото трябваше да си намери друг, за да не свири фалшиво.

После дойде Праз. Той беше градинар: над челото си имаше голям кичур коса, а пък мустаците му бяха дълги, дълги.

— Тези мустаци — обясни Праз на Лукчо — са моето нещастие. Когато жена ми трябва да простира прането, кара ме да седна на балкона, връзва мустаците ми на два гвоздея, един отляво и друг отдясно, и окачва на тях прането. А аз трябва да се пека на слънцето, докато дрехите изсъхнат. Ето виж следите от щипките.

И наистина по неговите мустаци на равни разстояния личаха следите от щипките.

Пристигна и едно семейство стоножки, баща и двама сина, които се казваха Стоножко и Стокрачко и не се свъртаха на едно място.

— Винаги ли са така немирни? — запита Лукчо.

— Какво? — отвърна татко Стоножка. — Сега са кротки като агънца. Би трябвало да ги видиш, когато майка им ги къпе: докато мие предните им крака, те изцапват задните, когато започне да мие задните, те изцапват предните. Всеки път, когато ги къпят, отива по един сандък сапун.

Майстор Гроздан запита:

— Е какво, ще им скроим ли едни хубави обуща на малките?

— За бога: сто чифта обуща! Би трябвало да работя цял живот, за да ги изплатя.

— Вярно — каза майстор Гроздан. — Пък и в моята обущарница няма достатъчно гьон и кожа за толкова обуща.

— Вижте кои са най-скъсани, да сменим поне тях.

Напразно Стоножко и Стокрачко се опитваха да не мърдат краката си, докато майстор Гроздан и Лукчо преглеждаха подметките и горниците на обущата.