Джани Родари: Приключенията на Лукчо

Чичо Боровинка живееше в една стара бодлива кестенова обвивка. Той се беше разположил в нея с цялото си имущество, което се състоеше от половин ножица, ръждясало ножче за бръснене, една игла с макара конци и една кора от кашкавал.

Като чу какво му предлагаха, той се изплаши страшно. Тръпки го полазиха, като разбра, че ще трябва да живее в толкова голяма къща.

— Няма да приема никога, не, не мога, за какво ми е такъв дворец? Добре съм си така. Знаете ли какво казва поговорката? „Простирай се според кестеновата си обвивка.“

Но когато чу, че трябва да услужи на чичо Тиквичка, прие веднага:

— Чичо Тиквичка ли? Той винаги ми е бил симпатичен. Веднъж го предупредих, че една гъсеница лази по гърба му. Все едно, че му спасих живота.

Поставиха къщичката до дънера на един дъб. Лукчо, Бобчо и маестро Круша помогнаха на чичо Боровинка да пренесе цялото си имущество, сбогуваха се и му обещаха, че ще го навестят скоро с добри новини.

Щом остана сам, чичо Боровинка веднага започна да се страхува от крадци.

„Сега — мислеше си той — живея в голяма къща и сигурно ще ме оберат. А може и да ме бият, докато спя, понеже ще мислят, че съм много богат.“

Дълго мисли той, дълго си блъска главата и най-сетне реши да постави звънец на вратата на къщата. Под звънеца забоде картонче, на което написа с едри букви:

„Умоляват се господа крадците да звънят. Ще бъдат поканени да влязат и ще могат да видят с очите си, че нямам нищо за крадене.“

След като написа обявата, той се успокои и понеже слънцето беше вече залязло, легна да спи.

Към полунощ — дзън?! — звънецът го събуди.

— Кой е? — запита той, като надникна през прозорчето.

— Ние сме, крадците — отговори един груб глас.

— Идвам веднага, имайте малко търпение, докато си облека халата — отвърна чичо Боровинка.

Той облече халата, отвори вратата и покани крадците да огледат цялата къща. Крадците бяха двама здравеняци със страшни и дълги бради. Един по един, за да не си чукнат главите, те надникнаха в къщата и скоро се убедиха, че няма нищо за задигане.

— Видяхте ли, господа? Видяхте ли? — тържествуваше чичо Боровинка, като потриваше ръце.

— Хм, хм, хм — изръмжаха недоволно крадците.

— И аз съжалявам, честна дума — продължи Боровинка. — Все пак дали бих могъл да ви услужа с нещо? Искате ли да се обръснете? Имам едно ножче за бръснене; то е доста старо, тъй като е наследство от прадядо ми, но се надявам, че ще свърши работа.

Крадците се съгласиха. Обръснаха се, както можаха, с ръждясалото ножче, поблагодариха и си отидоха. В края на краищата те бяха добри хора и кой знае защо бяха станали професионални крадци.

Чичо Боровинка си легна и заспа. Към два часа през нощта звънецът издрънка отново. Бяха дошли други двама крадци. Той ги пусна да влязат. Но един по един, разбира се, за да не продънят къщата. Те не бяха брадясали, но единият от тях нямаше копчета на дрехите си. Чичо Боровинка му подари иглата и конеца си и му напомни да гледа винаги по земята, когато ходи.

— Защото — обясни той — по земята могат да се намерят много копчета.

И тези крадци си отидоха.

И така всяка нощ крадците будеха чичо Боровинка, звъняха, посещаваха го и си отиваха без плячка, но доволни, че са се запознали с един толкова добър и любезен човек.

Както виждате, къщата на чичо Тиквичка попадна в добри ръце. Ние ще я оставим и ще отидем да видим какво става другаде.

Време е да надникнем в замъка на графините Череша, които, както сте разбрали, бяха господарки на цялото село, на къщите, на земята, на църквата и на камбанарията й.

В деня, когато Лукчо пренесе къщата на чичо Тиквичка в гората, в замъка беше настанала голяма бъркотия, понеже бяха пристигнали роднини.

По-точно казано, бяха пристигнали двамина: барон Портокал и дук Мандарина. Барон Портокал беше братовчед на покойния съпруг на Череша първа. Дук Мандарина пък беше братовчед на покойния съпруг на Череша втора. Барон Портокал имаше извънредно голям търбух. И това беше съвсем естествено, защото той ядеше от сутрин до вечер и от вечер до сутрин, като спеше само по един час На денонощие.

На младини барон Портокал спеше цяла нощ, за да смели това, което беше изял през деня, но после си каза:

— Спането е губене на време, защото, докато спя, не мога да ям.

Затова реши да яде и нощем и да оставя само един час за храносмилането си. От всички негови имения, а те бяха много и пръснати по цялата област, пътуваха непрекъснато кервани с всякакви лакомства, за да утолят глада му. Клетите му селяни не знаеха вече какво да му пращат: яйца, кокошки, свини, волове, крави, зайци, плодове, зарзават, хляб, бисквити, торти. Баронът изяждаше всичко наведнъж. Имаше двама прислужници, които бяха натоварени да пъхат в устата му лакомствата, които пристигаха, и други двама, които сменяваха първите, когато се уморяваха.