Джани Родари: Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

И тъй в началото бе противопоставянето. На същото мнение е и Паул Клее, който пише в своята „Теория и формата и на изображението“, че „понятието е немислимо без своята противоположност; не съществуват понятия сами за себе си, но по правило имаме работа с «понятийни биноми». Една история може да възникне само от фантазиен бином. «Кон — куче» не представлява всъщност «фантазиен бином». Това е само проста асоциация вътре в самата зоологическа категория. При споменаването на тези две четвероноги въображението остава безучастно. Получава се нещо като «акорд на мажорна терца», тоест: не обещава нищо интересно.“

Нужно е двете думи да са разделени от известна дистанция, едната да е достатъчно чужда за другата, та съседството им да е малко нещо необичайно — само така въображението ще бъде принудено да се задвижи и да установи между въпросните думи сходство, да изгради единна, в дадения случай — фантастична цялост, в която двата разнородни елемента биха могли да съжителствуват. Ето защо добре е фантазийният бином да бъде избран с помощта на случайността. Нека двете думи да бъдат издиктувани от две деца и едното да не знае какво казва другото; или да бъдат изтеглени на жребий; или пък дете, което не знае да чете, да ги посочи наслука в две отдалечени страници на речника.

Когато бях учител, извиквах на черната дъска две деца; едното карах да напише избрана от него дума на видимата страна на дъската, а другото — на обратната. Малкият подготвителен ритуал си имаше своето значение. Създаваше напрегнато очакване. Ако детето написваше пред всички думата „куче“, тя ставаше вече особена дума, готова да вземе участие в изненадваща ситуация, да се вмъкне в непредвидено събитие. Това куче не беше каквото и да е там четириного, а ставаше приключенски герой, измислено действащо лице, намиращо се под наше разпореждане. Обърнехме ли дъската, прочитахме, да речем, думата „шкаф“. Приветстваше я взрив от смях. Думата „орниторинк“ („пачи ноздри“ — австралийски бозайник с нос човка) или „октоедър“ (четиристенник) не би имала по-голям успех. Взет отделно, един шкаф нито ще те разсмее, нито ще те разплаче. Ще си стои там инертен и всекидневен. Но точно този шкаф, съчетан с куче, беше съвсем друго нещо. Беше откритие, изобретение, възбуждащ въображението стимул.

Години бяха минали оттогава, когато прочетох написаното от Макс Ернст, с което той обясняваше своето схващане за „систематическото преселение“. Ернст си беше послужил именно с изображението на един шкаф — този, който беше нарисуван от Де Кирико: в самия център на един класически пейзаж, посред маслинени дървета и гръцки храмове. „Преселен“ по този начин, захвърлен сред необичайното обкръжение шкафът се превръщаше в някакъв загадъчен предмет. Може би в него бяха закачени дрехи, може би — не: сигурен беше само фактът, че ние самите бяхме закачени за него като урочасани.

Виктор Шкловски описва този ефект, наречен на руски от него „остранение“ 2 2 Нека на български бъде „очудняване“ — бел.пр.; „остранностяване“, „създаване на необичайност“. — Бел. NomaD. , като ефекта, постигнат от Толстой, когато говори за един най-обикновен диван с думи, които би употребил човек, невиждал никога преди това диван и никога неподозирал за какво може да служи.

Във фантазийния бином думите не са взети в обикновеното им значение, но са освободени от езиковия порядък, който ги свързва във всекидневната реч. Те са „очуднени“, направени са „чудни“, „странни“, „преселени“ са, хвърлени една срещу друга на фона на никога невиждан дотогава небосклон. Тогава само, мисля аз, те се намират при най-добри условия, за да родят занимателен разказ.

И така, достигнали дотук, нека вземем същите две думи: „куче“ и „шкаф“.

Най-простият способ, за да ги съчетаем помежду им, е да ги свържем посредством даден предлог. Така получаваме следните образи:

кучето с шкафа

шкафът на кучето

кучето върху шкафа

кучето в шкафа и т.н.

Всеки един от тези образи очертава възможността да измислим конкретна фантастична ситуация:

1. Едно куче пробягва по улицата: то носи на гърба си шкаф. Какво се чудите — той му е колибката. Всякога я мъкне със себе си, както охлювът — своята черупка. И така нататък, по ваш избор.

2. Шкафът на кучето: струва ми се, че това е идея най-вече за архитекти, дизайнери, специалисти по луксозните интериори. Шкафът на кучето е предназначен да побира дрехите му: неговата пелеринка, различните намордници и каишки, плетените терлички, предпазителя за опашката с пискюлчета, гумени кокали, котета играчки, указател на градските улици (нали кучето трябва да ходи за млякото, вестника и цигарите на господаря!). Нито шкафът, нито умът ми обаче могат да поберат още някаква история на тази тема.