Джани Родари - Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

3. Кучето в шкафа — тази тема е още от пръв поглед многообещаваща. Доктор Полифемо се прибира в къщи, отваря шкафа, за да вземе домашния си халат, и какво — намира там едно куче. Заставени сме веднага да измислим обяснение на това появяване. Но обяснението може да бъде отложено за по-късно. За момента е по-интересно да се анализира от близко разстояние положението. Кучето е от неопределена порода. Може би е обучено за особен лов: да търси гъби трюфели или циклами из Алпите, или рододендрони. То е добродушно, маха приветливо с опашка, вежливо подава лапичка, но да излезе от шкафа не иска и да чуе, колкото и доктор Полифемо да го умолява. След това доктор Полифемо отива в банята да вземе душа си и в тоалетното шкафче намира друго куче. Трето куче си седи в кухненския шкаф сред тенджерите, четвърто — в машината за миене на съдове, още едно — полузамръзнало — в хладилника. Едно мъниче се е свило в ъгъла при метлите, а друго — още по-миниатюрно, в чекмеджето на писалището. Доктор Полифемо би могъл в този момент да извика портиера на помощ, за да бъдат отблъснати нашествениците, но не това му повелява неговото кучелюбно сърце. Напротив, той изтичва при месаря и купува десет килограма филе, за да нахрани гостите си. И от този час той всекидневно започва да купува по десет килограма месо. Но това не може да остане незабелязано. Месарят заподозрява нещо. Започват шушукания, пораждат се злословия, запълзяват клевети. Дали този доктор Полифемо не крие в къщата си шпиони, търсещи атомни тайни? Не прави ли той някакви дяволски експерименти, иначе защо ще му е толкова месо? Горкият доктор започнал да губи клиентите си. Запристигали доноси в полицията. Полицейският началник разпоредил да се обискира домът му. И само при обиска се изяснило, че доктор Полифемо, невинен, е понасял толкова обиди изключително поради любовта си към кучетата. (И т.н. и т.н.)

На този свой стадий разказът е само „суровинен материал“. Неговата обработка, превръщането му в готов продукт е задача на писателя. Но това, което ни интересуваше, бе привеждането на един пример: как се употребява „фантазийният бином“. Безсмислицата може да си остане безсмислица. Важен тук е механизмът, който децата успяват да овладеят и приложат на практика много добре, като при това извличат от упражнението истинско удоволствие — аз лично имах възможност да наблюдавам това из толкова училища на Италия.

Упражнението, за което става дума, разбира се, принася и напълно реални плодове, върху това ще ни се случи да поговорим по-нататък. Но не бива да остане недооценен моментът на радостното развлечение. Особено ако си признаем, че в нашите училища главно се говори, а смях се чува много малко. Една от най-трудно изкоренимите представи е тази, че педагогическият процес, кой знае защо, трябва да бъде нещо сериозно-мрачно. Все нещо е знаел от свой личен опит Джакомо Леопарди, щом е написал в своя „Дзибалдоне“ с дата от 1 август 1823 година следното:

„Най-хубавото и най-щастливото време от живота на човека — детството, е така хилядократно изтезавано от хилядите мъки, тревоги, трудове и страхове на възпитанието и учението, че възрастният човек дори сред своите злочестини и митарства на възрастен не би приел да се превърне отново в дете от страх да не изстрада пак това, което е страдал в детството си.“

Историята, която следва по-долу, е била измислена от едно дете на пет години и половина с участието на още три негови другарчета в детската градина „Диана“ в град Реджо Емилия. „Фантазийният бином“, от който тя се е появила — „светлина“ и „обуща“, — е бил подсказан от учителката (на следния ден подир обсъждането на биномния метод в нашия семинар). Но ето и самата история без по-нататъшни предговори:

„Имало едно време момченце, което все обувало татковите обуща. Веднъж, вечерта, таткото се ядосал, че детето взема обущата му, взел, че го окачил на електрическата крушка, ама после, в полунощ, то паднало и тогава таткото казал: «Какво става, да не е някой крадец?» Отишъл да види — детето лежи на земята. И цялото светело. Тогава таткото се опитал да му завърти главата — но то не угаснало, опитвал се с мачкане на края на носа му — пак не угасвало, опитал с дърпане на косата — но още не угасвало, опитал с натискане на пъпа — пак не угасвало, опитал да му изуе обущата и успял — угаснало.“ Находката при финала, намерена не от главния разказвач, но от друг малчуган, толкова допаднала на децата, че те почувствували потребността да изръкопляскат сами на себе си: тъкмо последният образ наистина по съвършен и логичен начин затварял кръга и придавал на разказаното завършеност. Но тук е имало и нещо повече.