Джани Родари - Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

Но нека се спрем на структурата на разказа. В действителност се основава изключително върху думата „чао“, тоест върху нейния смисъл и звучене. Детето, което започнало да разказва историята, е взело за тема словосъчетанието „думата чао“ в неговата цялост. Ето защо в неговото въображение не е взело връх — макар че това става в друг момент — търсенето на близки или подобни думи, на ситуации, при които дадената дума да е употребена по един или друг начин. Дори нейната най-проста употреба — като поздрав — не е взета, изглежда, по същество под внимание от детето. Докато словосъчетанието „думата чао“ веднага дава място върху „оста на селекция“ на постройката на две категории думи: „добрите думи“ и „лошите думи“, а по-късно посредством показващия жест — на две други категории: „късите думи“ и „дългите думи“.

Този показващ жест не е импровизация, а е апроприация — усвоен е от друго място. Детето сигурно е гледало по телевизията рекламното предаване на една търговска фирма за бонбони. Там се появяват две длани, които ръкопляскат и после започват да се раздалечават, докато между тях се проточва надпис: името марка на рекламираните карамели. Детето е измъкнало този сочещ жест от паметта си и си е послужило с него по оригинален и свойствен за него начин. Изоставило е рекламното значение, а е приело „съобщението“ само в неговото вътре включено, но непредвидено, непрограмирано значение — като жест, който премерва дължината на думите. Никога наистина не можем да кажем със сигурност какво научава едно дете, докато гледа телевизията. И никога също не трябва да подценяваме неговата способност да реагира творчески на видяното.

Точно в даден момент в историята се намесва цензурата, упражнена от културния модел на обкръжението. Детето определя като „лоши“ тези думи, които в къщи са го научили да счита за неприлични. Родителите фактически говорят чрез него и ги определят като лоши. Но сега, докато разказва, то се намира в такова възпитателно обкръжение, което предразполага към превъзмогване на известни условности: училище, което не потиска, в което децата не биват смъмряни или грубо извиквани, ако се случи да бъдат употребени и такива думи. От тази гледна точка най-удивителният резултат вътре в самата история се състои във факта, че в нейния край е изоставена категоризацията на думите, установена в началото.

„Лошите“ думи, срещнати от детето в неговото дирене — „у-у-уф!“, „изчезвай!“, не са считани за лоши съгласно предишния репресивен модел, но те са думи, които отчуждават, които обиждат другите, които не помагат да имаш приятели, да бъдеш заедно с тях, да си играеш с тях. Те са опаката страна не вече на абстрактно определените „добри“ думи, но на „справедливите и ласкави“ думи. Така се поражда нова категория от думи, в които се проявяват нови оценъчни понятия, поливани от детето в един такъв вид училище. До такъв резултат достига интелектът, реагирайки на създадените от самия него образи, давайки им оценка, управлявайки техните асоциации — и всичко това с приноса на цялата детска личност в действие. Става ясно също защо „чао“ трябва да бъде „розова думичка“: розовият цвят е мил, неагресивен. Цветът е указание за определена стойност. И все пак жалко е, че не са попитали детето: „А защо розова?“ Отговорът му би ни подсказал нещо, което не сме знаели и което сега е извънредно трудно да узнаем.

Видяхме как фантастичната тема — начален момент за всяка история се зароди пред очите ни от една-единствена дума. Но то бе по-скоро зрителна измама. В действителност, за да се получи искра, не е достатъчен само един електрод, нужни са два. Единичната дума действува („Бъфало. И името ще задейства…“ — казва Монтале) само когато срещне втора дума, която я предизвиква, заставя я да изскочи от релсите на навика, накара я да открие у себе си нови смислови възможности. Няма живот, където няма борба.

Това е така, защото въображението не представлява някаква способност, отделена от интелекта: то е самият интелект, взет в цялата си и пълна всеобемност, която си служи с неговите похвати, но е приложена по-скоро към точно определена дейност, а не към друга. Интелектът се ражда в борба, а не в покой. Анри Валон в своята книга „Източници на мисленето у детето“ пише, че мисленето възниква от чифтните понятия. Понятието „мек“ не възниква преди или след понятието „твърд“, но едновременно с него, в процеса на тяхното сблъскване, което е самото тяхно създаване. „Основа на мисленето е неговата двойна структура, а не отделните елементи, които я съставят. Двойката, чифтът, предшествува единичния елемент.“