Джани Родари - Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

С измислянето на истории и с фантастическите способи за тяхното фабрикуване чрез фантазията мисля, че помагаме на децата да проникнат в истинския живот през прозореца вместо през вратата. Щом им е по-интересно, значи — по-полезно им е.

Между другото нищо не ни пречи да увеличаваме допира на децата с действителността посредством по-сериозни хипотези.

Например: Какво би се случило, ако в целия свят, от полюс до полюс, внезапно изчезнеха парите?

Това е тема за развиване не само на детското въображение. Ето защо считам, че тя е особено подходяща за децата, които обичат да си премерват силите с въпроси, надхвърлящи ръста им. За тях това е единствената възможност да пораснат. А няма съмнение, че те искат преди всичко и над всичко останало да пораснат. И все пак правото им да пораснат ние им го признаваме само на думи. Всеки път, когато те пожелаят да се възползуват от него, ние поставяме на карта целия си авторитет само за да им попречим.

По повод на „Фантастическата хипотеза“ остава ми да отбележа още нещо: в крайна сметка тя е само частен случай на „фантазийния бином“, представен от произволното съчетание на някой подлог с някое сказуемо. Менят се съставките на „бинома“, но не и техните функции. В примерите, описани в предшествуващите глави, разгледахме „биноми“, съставени от две съществителни, докато във фантастическата хипотеза съединяваме съществително и глагол, подлог и сказуемо или подлог и определение.

Примери:

— съществително и глагол: „градът“; „лети“;

— подлог и сказуемо: „Милано“, „е обкръжено от морето“;

— подлог и определение: „крокодилът“, „специалист по ихтиология“.

Не се съмнявам, че могат да съществуват и други форми на „фантастически хипотези“, но за целите на тази книжка стига и гореизредената верижка. (Римата, макар че се чувствува как е търсена от автора, тук играе провокаторска роля: надявам се, че ще я забележите.)

Един от словотворческите похвати за продуктивност на фантазията е деформацията на думите. Децата обичат да играят на тази игра: тя е весела и същевременно много сериозна. Учи ги да изследват възможностите на думите, да ги владеят, да ги принуждават да възприемат неизвестни преди облици; стимулира свободата им на „словопроизводители“ и окуражава правото им да разполагат със своя лична реч (мерси, господин Сосюр), поощрява в тях антиконформизма.

В духа на тази игра е именно и прибавянето на произволно избрана представка към думите. Аз самият съм прибягвал към този метод неведнъж.

Достатъчно е прилепването на представката „S“ носителка на отрицателно значение, за да превърне тя „temperino“ (джобно ножче), всекидневен и маловажен предмет, при това опасен и агресивен, в „stemperino“ (не-ножче), фантастичен и миролюбив предмет, който служи не за подостряне на моливите, а за удължаване на графита им, когато върхът се е вече притъпил. Това — за голям яд на продаващите моливи книжари и в разрез с идеологията на потребителското общество. Също не без сексуално оцветени намеци, които, макар и дълбоко прикрити, са все пак (подсъзнателно) разбираеми за децата.

Същата представка „S“ ми дава думата „staccapanni“, тоест нещо обратно на „attaccapanni“ (закачалка), т.е. служи ми не да окачвам дрехи, а да ги откачвам, когато ми е нужно, в някаква фантастична страна, където витрините са без стъкла, магазините без каси и гардеробите съблекални без номерчета. От представката към утопията. Какво, нима е забранено да мечтаем за града на бъдещето, в който палтата ще бъдат безплатни, както водата и въздухът?… При това утопията възпитава не по-зле от който и да е критически ум. Стига да умеем да я пренесем от света на разума (на когото Грамши с право предписва методически песимизъм) в света на волята (чиято главна характерна черта пак според Грамши трябва да бъде оптимизмът). С една дума, напред! Дори „закачалката“, така както си е без представка, е само „книжен тигър“, неспособен да спре прогреса.

После аз измислих цяла „страна с отрицателни представки“, където „оръдието“ става „не-оръдие“ и последното служи да „раз-тури“ войната, вместо да я „тури“ в действие. „Осмислената безсмислица“ (изразът е на Алфонсо Гато) тук, както ми се струва, е повече от прозрачна. Представката „bis“ ни дарява с „bispenna“ (двойна химикалка), която пише двойно дълго време (или с нея пишат ученици близнаци…), с „bispipa“ (двойна лула) — лула за пристрастени пушачи, с „bisterra“ — втора Земя…