Джани Родари - Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

Търсенето на фантастични теми може да ни отведе при игрите, с които някога са се забавлявали дадаистите и сюрреалистите и които със сигурност са по-стари от тези движения в изкуството. Можем да наречем тези игри сюрреалистични по-скоро за удобство, отколкото поради някакво закъсняло желание да отдадем нужното на Бретон. Една от тези игри се състои в следното: от вестници се изрязват заглавия на статии и известия и така се размесват, че се получават съобщения за най-нелепи, сензационни или просто забавни събития като:

Куполът на черквата „Свети Петър“

ранен с удар от кинжал

ограбил касата, избягал в Швейцария.

Сериозна катастрофа по магистралата А2

между две танга

в чест на Алесандро Манцони.

По този начин само с помощта на вестник и на ножици могат да се сглобяват цели поеми — ако не чак толкова смислени, то поне нелишени от известен комичен чар.

Не твърдя, че това е най-полезният начин за четене на вестник, нито че той трябва да се внася в училище само за да бъде нарязан на парчета. Хартията е сериозна работа. Свободата на печата — също. Но нашата игра, мисля няма да подкопае уважението към печатното слово, макар че известни услуги за намаляване на прекаления култ към него тя може да окаже. В края на краищата да се измислят истории е също сериозна работа.

Чудатостите, произведени от гореописаната операция, могат да имат съвсем краткотраен комичен ефект или могат да положат основите на едно същинско повествование. Всякакви средства, за да не изпуснем такъв случай, са добри.

Техниката на играта изтласква процеса на „очудняване“ на думите (Шкловски наричаше този процес „остранение“ — бел.пр.) чак до крайните му последици и оттам тръгва цялата верига от същински „фантазийни биноми“. Дори би трябвало да ги наричаме „фантазийни полиноми“.

Друга игра, разпространена из целия свят, е играта на въпроси и отговори, написани на листче. Започва се с поредица от въпроси, които вече образуват някаква серия от събития — канавата за повествование. Например:

Кой беше?

Къде се намираше?

Какво правеше?

Какво каза?

Какво казаха хората?

Как свърши всичко това?

Първият участник от групата отговаря на първия въпрос и подгъва листа така, че никой да не може да прочете отговора му. Вторият отговаря на втория въпрос и на свой ред подгъва листа. И така нататък, докато свършат въпросите. След това се прочитат отговорите като цял разказ. Възможно е да представлява пълна безсмислица, но възможно е и да се очертае зародишът на смешна история.

Например:

Мъртвецът

на кулата на Пиза

плетеше си чорап.

Той каза: „Колко прави три по три?“

Хората пееха: „Болката ми разбери!“

Мачът свърши с нула — три!

Прелестната крайна рима се е получила наистина случайно!

Прочитат се значи отговорите, всички се разсмиват и работата свършва дотук. Или получилата се ситуация бива анализирана, тъй че от нея да излезе разказ.

Всъщност цялата работа е, че наслука от думите избират тема. Основната разлика се състои в това, че при тази процедура е налице „случаен синтаксис“. Вместо „фантазиен бином“ — „фантазийна канава“. На всекиго става ясно, че с малко опит, като се разнообразяват и усложняват въпросите, могат да се получат доста насърчителни резултати.

Съществува още една много известна сюрреалистична игра: рисуване от няколко ръце. Първият от участниците рисува някаква фигура, загатва образ, чертае знак, който може да има смисъл, а може и да няма никакъв.

Вторият участник в играта на всяка цена се разграничава от този смисъл и използува рисунката на първия като елемент за друга фигура с друго значение. Така прави и третият, но не за да допълни рисунката на първите двама, а за да смени отново насоката, да извърти пак смисъла. Крайният резултат най-често представлява някаква неразбираема рисунка, в която никоя форма не е окончателна и всичките преминават една в друга в непрекъсваща комбинация от движения.

Виждал съм колко много се забавляват децата с тази игра и колко бързо схващат правилата й. Едно е нарисувало, да кажем, овалното очертание на око. Друго, изтълкувало по своему овалната форма, прибавя към нея кокоши крака. Третото, работейки с боичките, прави да разцъфти истинско цвете на мястото, където трябва да дойде главата. И така нататък. Крайният резултат значи по-малко от играта, от борбата да се надвият фигурките на другите и да се наложат своите, от изненадите и откритията, изникващи от всеки жест в това движение, което Умберто Еко сигурно би нарекъл „совалка на смисъла“.