Джани Родари - Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

Един пример:

Тук епитетът „музиколюбец“, тоест меломан, е най-обикновен, в него няма нищо особено. И наистина като че ли тъкмо затова едно дете, като го чу, обърна вниманието ми върху факта, че за човек, който яде музикални инструменти, може би повече ще подхожда „музикоед“. И то имаше право.

Един друг наблюдател, не от детската възраст, забеляза, че лимериците от моето производство, макар и да съдържат горе-долу сносни абсурдни истории, всъщност не са истински безсмислици. Той също имаше право. Но и аз лично нямам понятие защо се получава така. Изглежда, всичко ще да е в зависимост от разликата в езиците — английския и италианския. Или от нашата, по-скоро от моята тенденция да разглеждам всичко от рационална гледна точка.

При децата обаче, и в техен интерес, възрастните ще трябва много да внимават да не би някак си да ограничат влечението им към абсурда. Не мисля, че то би нанесло вреда на тяхното формиране за научно мислене. Още повече, че и в математиката съществуват доказателства „за обратното“.

Построяването на една гатанка упражнение ли е на нашето логично мислене или на нашето въображение? Вероятно и двете неща едновременно. Съответно правило ние ще изведем, като анализираме една от най-простите народни гатанки: тая, в която се казва или поне се казваше едно време, когато бяха още в употреба кладенците: „Надолу се смее, нагоре ридае — що е то?“ (Ведрото).

В основата на херметически тайнствената дефиниция лежи процесът, който в предишните глави вече нарекохме „очудняване“ на предмета, т.е. изолирането на предмета от неговото значение, изтръгването му от неговия обичаен контекст. Предметът слиза надолу и се качва нагоре — това е всичко, което узнаваме за него.

При описанието обаче се вмъкват асоциации и сравнения, чийто обект е не цялостният предмет, а една от неговите страни, в нашия случай — звуковата. Ведрото проскърцва… Това скрибуцане е различно: когато ведрото слиза е едно, когато се изкачва, то е друго…

Ключът към новата дефиниция се крие в метафората, която подсказва глаголът „плача“. Изкачвайки се нагоре, ведрото се клатушка, водата плиска… Ведрото „плаче“… „Нагоре ридае…“ От тази метафора по пътя на контраста се ражда предходната: „Надолу се смее.“ Сега двойната метафора е готова да представи предмета: едновременно тя го прикрива, но и го въвежда от равнището на домашен съд, обикновен и всекидневен, до ранга на някакъв тайнствен предмет, който предизвиква въображението.

И тъй анализът, извършен по-горе, ни дава следния ред: очудняване — асоциация — метафора. Това са трите задължителни етапа, които трябва да преминем, преди да стигнем до формулирането на една гатанка. Как функционира това правило, можем да проверим с какъвто и да е предмет. Да вземем например някакъв писец (днес вместо автоматична писалка най-вероятно това ще бъде някаква химикалка).

Първа операция: очудняването на предмета. Трябва да дадем на химикалката такова определение, като че ли я виждаме за първи път в живота си. Това е най-често пластмасова пръчица с цилиндрична или паралелепипедна форма, завършваща с конусообразно връхче. Характеризира се с това, че ако се търка върху светла повърхност, оставя добре видима следа. Определението е най-общо и приблизително. За по изчерпателна дефиниция, моля, обърнете се към романистите от „школата на погледа“ 5 5 „Школата на погледа“ — едно от направленията на т.нар. „нов роман“ във Франция. В романите на А. Роб-Грийе „Гумите“ (1953), „Воайорът“ (1955), „Ревност“ (1957), „Къщата за срещи“ (1965) и във филмите му: „Последната година в Мариенбад“ (1961) и „Безсмъртната“ (1963), се прилага тезата, че резултатът от творческия процес трябва да бъде определян не от психологията на автора и на неговия обект, а от погледа му, описващ точно и „безучастно“ външния облик и измененията във външния облик на неговия обект. .

Втора операция: асоциация и сравняване. „Светлата повърхност“, спомената в нашата дефиниция, може да се тълкува по най-различни начини и посредством най-различни картини и образи. Освен листа хартия съществуват още толкова много „светли повърхности“! Например това може да е бялата стена на някоя къща или някоя заснежена нива. По аналогия това, което върху белия лист хартия изглежда като „черен знак“, върху „бялата нива“ може да се очертае като пътека.