Джани Родари - Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

„Има още една, втора планета Земя. Ние живеем и на тази, и на онази едновременно. Каквото тук върви накриво, там си върви право и обратно. Всеки от нас има там свой двойник.“ (Научната фантастика вече отдавна широко използува подобни хипотези, затова дори само поради тази причина един такъв разговор с децата ми се струва напълно законен.)

В една отдавна измислена от мен история бях въвел чрез уголемителната представка „архи“ — „архикучета“, „архикокали“, както и думата „тринокъл“ — производно от представката „три“, също като „трикрава“, животно, за съжаление още непознато на зоологията.

В архива си имам и един „античадър“, но още не съм успял да му измисля практическо приложение.

За разрушителни цели чудесно подхожда представката „dis“, чрез която лесно получаваме „discompito“ (разтоварително), тоест домашно, което в къщи не трябва да пишем, а само да разкъсваме на парчета…

Да се върнем пак при зоологията. Освободена от скобите, в които преди малко бяхме я затворили, тя ни среща с едно „вицекуче“ и с един „заместник котарак“. Който от вас има нужда от тези животни, за да насели с тях историите си, аз най-сърдечно му ги подарявам.

Между другото в състояние съм да предложа на Итало Калвино, автор на „Полувиконтът“, едно „полупривидение“: нещо средно между жив човек и призрак, загърнат в чаршаф и дрънкащ с вериги. С него биха могли да се организират чудесни страхотии — смехории.

„Супермен“, вече утвърдена дума от комиксите, е ярък пример за „фантастически префикс“, макар че имитира нещастния „свръхчовек“ на Ницше. Но стига да поискате, с тази представка вие можете да си измайсторите един „супергол-майстор“ или „суперкибрит“ (способен, както изглежда, да подпали цялото съзвездие „Кумова слама“).

Изглежда, че особено производителни се оказват свежите представки, родени през втората половина на двадесетия век. Такива като „микро“. Или „мини“. Или „макси“. Ето ви ги и всичките все гратис: един „микрохипопотам“ (отглежда се в къщи, в аквариум); един „мининебостъргач“, който се побира целият в една „миникутия“ и е обитаван само от „мини-милиардери“; едно „максиодеяло“, способно да покрие в зимния мраз всички бедняци, които умират от студ.

Едва ли е нужно да поясняваме, че „произволната представка“ е също частен случай на „фантазийния бином“: единият съставен елемент е префиксът, представката, която поражда новите образи, а вторият елемент е обикновената дума, облагородена, така да се каже, от деформацията.

Ако бихте настояли да ви препоръчам тук някакво упражнение на тази тема, бих ви посъветвал да напишете представките и каквито и да било съществителни в две паралелни колони, а след това да ги комбинирате, както ви хрумне. Лично аз вече опитах. Деветдесет и девет от брачните двойки, съчетани посредством този ритуал, се разтрогват още по време на сватбения гуляй, но стотният брачен съюз се оказва щастливо и плодовито чифтосване.

Ако кажем, че от една грешка на езика може да се роди цяла история, ние няма да съобщим нищо ново. Ако аз пиша на машината си някаква статия и изчукам на клавишите „Лампония“ (lampone — малина) вместо Лапония (Лапландия), ето че ще бъде открита нова страна — дъхава и гориста. Ако посегна към специалната гума и изтрия тази страна от географската карта на възможния, още недооткрит свят — ще бъде наистина жалко. По-добре ще бъде да я кръстосам надлъж и шир като истински турист фантаст.

Ако детето напише в тетрадката си „l’ago di Garda“ (иглата Гарда) вместо „Lago di Garda“ (езерото Гарда), аз трябва да избирам: или грабвам червено-синия молив и поправям грешката, или приемам това като подсказване при трудна задача, следвам го и измислям историята и географията на тази толкова важна игла, която е отбелязана дори върху картата на Италия. Интересно дали Луната ще се отразява върху нейния връх или върху нейното ушенце? И няма ли Луната да си убоде носа?…

Великолепен пример за творческа грешка може да се намери според Томпсън (вж. „Приказките в народната традиция“, Милано, 1967, с. 186) в „Пепеляшка“ на Шарл Перо. Пантофката отначало трябвало да бъде от „vair“ (вид сивопепелява кожа) и само поради една щастлива грешка е станала от „verre“, тоест от стъкло.

Стъклената пантофка, разбира се, е много по-необикновена от някакво си кожено чехълче, тя е и много по-съблазнителна, макар че произхожда от езиков каламбур или от грешка при преписването.