Кармен Рийд - Много гот

Спря поглед на най-големия си син, Дени, който изглеждаше уморен, със синьо-черни кръгове под очите, кестенявата му коса бе по-тъмна от обикновено, защото не е мита. Зачуди се дали се притеснява за работата си или за Том, или просто купонясва до късно с Патрисия.

Опитваше се да се насили и да хареса Патрисия, но имаше нещо, което инстинктивно я отблъскваше. Патрисия бе поразителна, с много бяла, съвършена кожа, дълга до кръста права кестенява коса, която бе вързала на небрежна опашка, и тяло на манекенка — идеалната жена, слаба и висока.

Държеше се доста притеснено, кимаше, смееше се тихо и изглежда усещаше, че някой непрекъснато я наблюдава. Ядеше смешно малки хапки и Ив забеляза, че Ана се опитва да подражава на кльощавия ангел на съвършенството. Дъщеря й щеше да започне да връща чинията си недокосната, а утре щеше да отиде на училище вързана на опашка в знак на преклонение пред зашеметяващата Патрисия.

— Кажи, мамо — Том се наведе, за да я попита, — как върви?

Тя му се усмихна.

— Добре, много добре… всичко е супер, миличък. Между другото, опита ли вече да се свържеш с баща си?

— Да, говорих с него и… ъ-ъ-ъ… той каза, че ще дойде с удоволствие. Ако останалите нямат нищо против.

— Нашият баща? Какво? За Денис ли говориш? — попита Дени толкова високо, че всички се обърнаха, готови да пригласят. — Да не би да си го поканил на сватбата?

— Да, извинявай. — На Том му стана неудобно, че цялото внимание е насочено към него. — Щях да ви кажа след малко. Още не бяхме стигнали до този въпрос.

— Господи — изпъшка Дени. Том му разроши косата и добави:

— Ти разбираш ли, че не сме го виждали цели шест години?

— Именно.

Ив бе сигурна, че Денис е преценил, че нацупените тийнейджъри, с които се бе видял при последното си посещение и които съвсем не бяха останали впечатлени от скъпарския му хотелски апартамент и екстравагантни подаръци, изискват от него прекалено много усилия. След това им бе пращал единствено картички за Коледа. Никога не се сещаше за рождените им дни.

— Както и да е — продължи Том. — Обадих му се по телефона и му съобщих за сватбата и за бебето. — Кимна на Дийпа и тя се усмихна, малко напрегната. — Та той каза… каза, че много му се иска да дойде и да ни види всички. Щял да доведе жена си и дъщерите си.

— Ти май си пълен с изненади напоследък — изсумтя Дени, но Ив го сряза с поглед. Джен и Хари бяха зяпнали от изненада, а Ив забеляза въпросителното изражение по лицето на Ана и заподозря, че се кани да направи някоя типична за психоаналитиците забележка.

— Сега вече не можете да отричате миналото — наистина се обади дъщеря й и Ив не се сдържа и избухна в смях.

— Та какво каза той? — Бе обзета от любопитство и й се прииска да разбере всичко докрай. Взе вилицата на Роби, за да му слага в устата, но вниманието й бе насочено към Том. — Започни от началото, всичко, което си спомняш — подкани го с усмивка.

— Ами… — Той пошава малко с пръсти и се почеса по носа. — Ами… не остана очарован, че ще става дядо. Това и аз даже го забелязах.

Ив се изкиска на висок глас.

— „Ти ще се жениш и ще ставаш баща?“ — Том се опита да имитира американския акцент, за да им достави удоволствие. — „На двайсет си само! Да не си се побъркал?“ Това каза.

Младежът продължи възбудено, като се опитваше да имитира американски акцент.

— Много е надут. Вдига телефона и казва: „Денис Ли слуша“, ама така вика, като че ли е глух. А пък аз му отвърнах: „Ало, обажда се Том Ли от Англия“. Реших, че ще се сети кой съм, затова не добавих „синът ти“. Само че последва безкрайно дълго мълчание, преди да изрече: „Том Ли? Синът ми, Том? О! Здравей, как си, Том?“ Май не мисли много за нас, нали?

— Амиии… май не — съгласи се Ив. Вилицата с хапката на Роби бе застинала пред устата на детето, а малкият чакаше с отворена уста, също като новоизлюпено птиче, и се надяваше все някога да си я получи.

— Та значи — продължи Том, — поговорихме си. С какво сьм се занимавал. Как реагира ли? Попита за Дени и за теб, мамо. Все още те нарича Ивлин. Стори ми се толкова странно. Та говорихме за неговата работа цяла вечност. Е, той говореше. — Ив изви очи към тавана. — Май ще се наложи да работя допълнително, за да си платя сметката за телефона. А, каза и нещо друго: „Значи си програмист. Боже, Том, това е вече толкова демодирано.“ Опитах се да му възразя: „Ами ние тук създаваме доста интересен софтуер, татко… Денис“ — поправи се Том. Беше прекалено неестествено да нарича този непознат татко. — Само че той много не ме слушаше.