Кармен Рийд - Много гот

— Кога чакате бебето? — попита, отметна косата си назад и избърса ръце в панталоните.

— В началото на септември. Тя е в осемнайсета седмица… Трябваше ми малко време, преди да съобщя на всички. Решението, все пак, беше важно.

Ив забеляза израза „осемнайсета седмица“; синът й вече бе запознат с терминологията по време на бременност.

— Става ли й лошо? — попита.

— Глава не може да вдигне. Щеше да е смешно, ако не ми е жал за нея.

— Горкичката. Пробва ли джинджифилови бисквити?

— Мамо, пробва всичко, в което има джинджифил — и джинджифилови бисквити, и джинджифилов чай, и джинджифилово вино. Суров настърган корен от исиот. Повръща всичко.

— Горкичката… А родителите й знаят ли?

— Ами… Май ще им каже този уикенд. Още не съм решил дали ще я придружа или не. Не искам да ме смачкат. — Усмихна се, сви рамене, подръпна дънките.

— Господи. Те да не са… ъ-ъ-ъ? Дийпа, тя?… — Какъв бе подходящият начин да попиташ за културното наследство на приятелката на сина ти, която е от азиатски произход?

— За религия и тям подобни ли ме питаш? — „Религия и тям подобни“! Браво, точно това е начинът да се говори за тези неща.

— Да.

— Всички са членове на англиканската църква. Май мисионерите са се добрали овреме до прадедите им.

— Мога ли да направя едно предложение?

Той кимна.

— Моля те, не обличай тази тениска, когато отиваш да те представи на семейството си.

— А, добре… няма.

— Порнозвезда! — Той дори имаше памучен пуловер, който бе облякъл на обяд една неделя, без да му направи впечатление, че на него пише: „Мастурбирането не е престъпление“.

— Трябва ли да се жениш? — попита тя. Бракът й се струваше нещо прекалено сложно, за да се впусне в него човек. — Няма ли да бъде по-добре да поживеете заедно и с бебето? Поне отначало?

— Мамо, ние искаме да се оженим. Да се постараем да постигнем нещо.

Ив не можеше да не се възхити на ентусиазма им… и на слепия оптимизъм.

— Кога? — попита.

— Преди бебето да се роди. Дийпа иска да е през юни. В местната църква, после в хотел с голяма градина. Иска бяла рокля, воал, специална кола — всичко. Нищо, че ще бъде с корем.

— А ти какво мислиш по този въпрос? — зачуди се Ив.

— Ами не е много в мой стил. Но след като тя го иска… а и според нея по този начин родителите й ще се укротят… толкова е… гот ще бъде.

— Хм. Искаш ли чай? — предложи тя.

— А кексче има ли? — Дори в моменти на криза Том не можеше без сладкиши.

— Да, има. И Джозеф ще се жени — съобщи му тя и се опита да говори незаинтересовано.

— Ами! За кого?

— За гаджето си, Мишел.

— Лудница, всичко живо е хукнало да се жени. — Май нямаше намерение да каже нищо повече по въпроса, което й се стори чудно.

Когато Ив се спря на задната врата, за да събуе калните ботуши, той добави:

— Има и още нещо…

Тя се обърна към него, задържа крака си във въздуха и той забеляза дупка на мястото на големия пръст. Том усети, че му дожалява за майка му, и се зачуди дали имаше право да я подлага на подобно нещо.

— Да?

— Искам да поканя и баща ми… нали се сещаш, Денис, да дойде на сватбата. Може би семейството му също, ако искат.

Ив продължи да си събува ботушите.

— Ясно — заяви най-сетне. — Нали не очакваш да изпадна във възторг.

— Не.

Започваше да се чуди откъде ще й дойде следващият удар. Сигурно ще й съобщят, че Ана продава наркотици на игрището в училище. Или че Роби е предложен за президент на „Лего“?

Денис. Том искаше да покани Денис на сватбата… просто така. Денис, бащата, който ги бе изоставил и нея, и Дени, и Том преди около шестнайсет години. Те, разбира се, го бяха виждали след това. Наложило му се беше да се върне, за да уреди развода. След това понякога пристигаха чекове, а посещенията му бяха нарядко, единствено когато минаваше набързо през страната и им звънеше от прескъпите хотелски апартаменти, обсипваше синовете си с пари, глезотии и вкусотии. Завеждаше ги в „Хамлис“ и им купуваше каквито играчки пожелаят, ядяха сладолед за вечеря, обикаляха Хайд парк на новите си кънки, скейтбордове или каквото там им беше купил. След това, на края на посещението ги връщаше, за да се отрезвят бързо и болезнено в истинския живот.

Денис Дръвника… Денис… каквато и друга грозна дума да съществуваше с д. Диване? Не. Дегенерат? Не. Долно дръгливо добиче. Така звучеше по-добре.

— Той ще става дядо — продължи Том. — Може би ще му бъде приятно да разбере.

— Хм. — Той никога преди не бе проявявал интерес да поддържа семейните връзки. Поне не с тях.