Кармен Рийд - Много гот

— Ела тук — усмихна се Ив и разтвори ръце. Том се наведе, целуна я и я прегърна бързо.

— Къде са децата? — попита.

— Отидоха да видят новите котенца на Джен — отвърна тя. — Точно ти ми трябваше. — Погледна дълбоката дупка, която бе изкопала около омразния корен. — Груба сила. Ще изтеглиш ли този противен храст вместо мен?

— Лоша карма, леле човече! Защо изравяш розите?

— Само тази. Прекалено бодлива и гола е, въпреки всичките ми усилия. Само я виж на какво прилича и недей да спориш с мен — просто дърпай! Ето, ще ти трябват ръкавиците ми, много е бодлива.

Том се опита да напъха ръце в малките й ръкавици, спечени от пръстта, и стисна основата на храста. Напъна с всички сили, чу се пропукване, коренът поддаде и се изскубна.

— Ето ти го! — Пусна го на земята и двамата се усмихнаха един на друг.

— Какво правиш тук? — попита тя, защото беше петък следобед и все още нямаше пет. — Не трябва ли да си на работа и да цъкаш на компютъра?

Младежът се разсмя на думите й, но след това лицето му бързо стана сериозно. Дори нервно, както й се стори.

— Пуснаха ме по-рано за добро поведение, но има нещо, за което искам да поговоря с теб. Трябваше да те видя насаме.

— Добре. — Ив свали шапката си, за да го вижда по-добре. — Слушам те най-внимателно — усмихна се, за да му вдъхне смелост.

— Така. — Прокара ръка през косата си и се опита да отвърне на усмивкатай. — Виж сега… Дийпа е бременна.

Преди още майка му да осъзнае чутото, той продължи:

— Решихме да задържим бебето и да се оженим.

— Дийпа е бременна? — попита тя с отчаяната надежда да е чула погрешно и Том да говори за някой друг, не за приятелката си, с която бяха заедно от едно нищо и никакво време. Ив много харесваше Дийпа, но… бебе? Брак? Все още се опитваше да се пребори с последното съобщение за брак, което я порази. Тук нещата не се връзваха… просто не се връзваха. Не!

— Да. — Том натъпка ръце в джобовете си и подръпна дънките нагоре.

— Как е могло да се случи? — Що за тъп въпрос задаваше, зачуди се тя още щом го изрече.

— Ами… по обичайния начин, струва ми се. — По устните му се мерна нещо като срамежлива усмивка.

— Та ти знаеш всичко за противозачатъчните още откакто стана на шест, Том. Просто нямаш никакво извинение — сопна му се Ив.

Синът й измърмори нещо в отговор, изкиска се и отново подръпна дънките нагоре, което нямаше никакъв смисъл, защото бяха прекалено големи и се смъкваха веднага щом ги пуснеше.

Тя усети гневното парене по бузите си. Синът й Том, току-що навършил двайсет, току-що започнал първата си свястна работа, имаше сериозно намерение да се жени — да става родител, — и то за студентка, малко по-млада от него, но също толкова неориентирана. Та той нямаше представа какво го чака! Те и двамата нямаха представа! А най-лошото бе — това, от което в очите й бликваха горещи сълзи, — че същото й се бе случило на нея. Бе забременяла на двайсет, беше се оженила за скапаняка… и ето как се стекоха нещата.

Толкова й се искаше нещата да са различни за децата й.

Господи.

Той я прегърна.

— Съжалявам — каза и погали главата й, отпуснала се на рамото му.

Ив постави длан на гърба му.

— О, Том. Ще ви бъде толкова трудно. Бебе? Наистина ли сте обмислили всичко?

— Да, помислихме. Много дори мислихме. Не сме го планирали, но пък какво.

Бе удивена, че в гласа му се появява сериозна нотка.

— Ти обичаш ли я? — попита.

— Да, обичам я и тя ме обича и ще я оправим тая работа с бебето.

Той представяше нещата толкова простичко. Винаги е така, когато си на двайсет. Все още си прям, не виждаш сложнотиите, които другите, по-възрастните подозират, че те очакват.

Ив също се почувства малко по-добре.

— Всичко е наред, мамо — успокои я и отново подръпна дънките.

— Трябва ти колан — каза тя, а младежът само се усмихна. — Роби ще става чичо — добави. — А е само на две. — Не бе сигурна дали да се смее, или да плаче, не знаеше накъде ще поемат нещата.

— Всичко ще се нареди. — Сви рамене и подръпна дънките.

Не можеше да повярва, че е наистина на двайсет. На същата възраст роди Дени. Том все още й приличаше на тийнейджър, а на неговите години на времето си въобразяваше, че е вече зряла. Искаше да се присмее на себе си, когато бе на двайсет, на марковите костюми и на косата, винаги направена при фризьор. Беше си въобразявала, че е пораснала, а какво излезе… Не за пръв път се зачуди дали на времето бе направила всичко каквото трябваше? По онова време бе омъжена, с две деца, домакиня от покрайнините, със съпруг бизнесмен, със страхотно лъскава къща, мебели с антикварни стойност и дрехи, които можеха да се дават единствено на химическо чистене. Сега бе сама, ходеше на срещи, беше затънала до гуша покрай грижите за току-що излезли от пубертета момчета и две малки деца, живееше в приземен апартамент, слушаше модерна музика и се обличаше в „Топ шот“. Собственият й живот се бе стекъл по особено странен и непредвидим начин.