Кармен Рийд - Много гот

— Да се сгодите! — извика ужасена Ана, гласът й бе отражение на чувствата на Ив.

— Да, Ана — потвърди спокойно Джозеф, макар на всички да бе ясно, че момичето е побесняло.

— И ще се жените? — уточни тя. Бе пребледняла, а на бузите й бяха избили алени петна. Местеше поглед от Мишел към Джозеф и отново към нея, предизвиквайки ги да й дадат обяснение.

— Да — отвърна Джозеф. — Ти ще бъдеш шаферка — добави с надеждата тези думи да оправят нещата. Само че Ана избухна в сълзи и избяга от стаята, блъскайки Мишел на излизане.

Ив остана на място, усмивката замръзна на лицето й. Много се изкушаваше да избухне в сълзи и също да избяга от хола, но едва ли моментът бе подходящ. Нали искаше знак, нали? Ето това определено беше знакът. Знак, че е напълно луда.

— Поздравявам ви — насили се да каже тя. Джозеф изглеждаше шокиран, затова Ив продължи: — Мисля, че на Ана ще й трябва малко време, за да свикне с тази мисъл, но съм сигурна, че ще се оправи. Кажете кога… кога го решихте?

— През уикенда — обясни Мишел. — Иска ми се да можех да кажа, че той падна на колене и ми поднесе пръстена в кутийка.

„Както ми предложи на мен“, спомни си Ив.

— Само че стана много по… по-спонтанно — добави младата жена.

Предложил й е в леглото, реши Ив.

— Много мило. Поздравления — повтори Ив, а след това добави: — Джозеф винаги е искал да се ожени. — В този момент й се прииска земята да се отвори и да я погълне, защото това означаваше, че той винаги е искал да се ожени за нея.

Мишел го стрелкаше с поглед и бе скръстила ръце пред гърдите си, очевидно ядосана и обзета от неприятно чувство.

— Ще отида да видя Ана — измъкна се Ив. — Сигурни ли сте, че не искате чай или нещо друго?

Джозеф реши, че няма нищо против чаша вино, а Мишел помоли за вода.

— Аз ще донеса — обърна се той към Ив. — Ти погледни Ана, освен ако не предпочиташ да отида аз?

— Дай ни няколко минути — помоли тя.

Отвори вратата на спалнята, която си деляха Ана и Роби, и завари дъщеря си, легнала по корем на горното креватче, да ридае неутешимо.

Ив започна да я гали по гърба, докато Ана най-сетне се изправи и позволи на майка си да я прегърне. Обви ръце около врата й и зарови мокрите очи и нос в сатенената рокля, която май не си беше изпълнила предназначението.

— Искам татко да се ожени за теб — прошепна момичето между неудържимото хлипане.

— Знам, миличка — прошепна в отговор Ив.

— Как можете и двамата с татко да сте толкова ужасни? Ако се държахте по-мило един с друг, сега можехте да сте женени. Вместо това ще се ожени за тази тъпачка Мишел.

— Ана, мама и татко вече не са заедно. Много те обичаме, обичаме и Роби, но ще трябва да свикнеш с новото положение.

— Защо тогава ми давахте напразни надежди? И двамата? Вие и вашите тъпи игри. Разни снимки в чекмеджета и пижами из шкафовете. Червило си сложила. — Тя плачеше истерично. Ив дори не бе сигурна за какво говори малката. Сега обаче разбираше, че Ана бе забелязала много по-голяма част от неизказаните чувства, които витаеха между нея и Джозеф, отколкото бе предполагала. Може би след всичките им одобрявания Ана просто бе отказала да повярва, че двамата са се разделили окончателно. Да не би самата Ив също да не бе убедена в тази раздяла, поне до тази вечер?

Но сега нещата приключваха завинаги.

— Как е? — прошепна Джозеф от вратата и Ив мигна, за да скрие сълзите в очите си.

— Няма да дойда с теб — изкрещя Ана от леглото. — Не искам да ходя в Манчестър с теб и Мишел. — Отново избухна в сълзи.

— Много съжалявам, Ана. — Джозеф я погали по гърба, докато Ив прегръщаше дъщеря си. — Нямах представа, че ще се почувстваш така.

— Няма да дойда с теб — повтори Ана. — В колата ти няма място за трима — което звучеше така, все едно че бе казала: „В живота ти няма достатъчно място за трима.“

Не успяха да убедят Ана. Тя отказа дори да излезе от стаята си. Не искаше повече да вижда Мишел, която бе започнала някаква сложна игра на криеница с Роби и малкият се забавляваше чудесно.

— Май е най-добре да си вървиш — обърна се Ив към Джозеф. — Тя ще се оправи. Звънни й утре.

— Надявам се да не съм ти провалил плановете — обърна се от вратата Джозеф.

— Планове ли? — попита тя. Той посочи роклята й.

— Сигурно смяташе да излизаш.

— А, не. Не, не. Един приятел щеше да се отбие по-късно, но ще му се обадя да не идва. Няма проблем.

Приятел ли? — мислеше си той, докато минаваше през уличките на северен Лондон, за да излезе по-бързо на магистрала М1. Какъв е този приятел? Кого ли чакаше облечена в рокля, която знаеше още отпреди? Същата тази рокля си я бе купила за някакъв специален случай, на който се бяха събрали всички. Какъв беше поводът този път?