Кармен Рийд - Много гот

Дарън не отговори, но тя вече несъмнено бе успяла да привлече вниманието му.

След това настъпи моментът, когато съобщи правилата си и обясни на Дарън какво трябва да направи, ако не желае в бъдеще да прекара част от живота си в затвора. Беше й приятно да използва колкото е възможно повече изрази от речника на „грубите ченгета“, защото тийнейджърите растяха с коктейл от гангстерски филми и се впечатляваха от изрази като „А да проявиш малко уважение“, „Човече, ти си точно т’ва, коет’ ми трябва“. Все такива приказки.

— Може би ще успеем да те обучим да правиш нещо по-полезно — каза му тя накрая.

Дарън зяпаше през прозореца, затова тя не успя да прецени изражението му. Поне глезенът вече не бе подпрян на коляното и маратонката бе стъпила на пода. „Боже, колко ме бива в тази работа“, не се сдържа да си помисли тя.

— Така. — Ив започна да записва в досието му. — Ще направим нова среща следващата седмица. Междувременно, стой кротък. Ако отново се свържат с теб за някоя поръчка, кажи им, че нямаш намерение да издаваш когото и да е, но просто повече не можеш да им помагаш.

Дарън едва бе излязъл от офиса, когато на вратата се почука. Лестър, шефът й, надникна в стаята.

— Здрасти, Ив, имаш ли няколко минутки да поговорим? — попита.

— Да, разбира се — отвърна тя.

— Големи новини ти нося — започна той и затвори вратата след себе си, а след това се настани на бюрото й.

— Добри ли са, или лоши? — зачуди се Ив.

— А, добри, много добри при това. — Усмихна й се, притисна длани и с палците подпря брадичката, изчаквайки я да се опита да познае.

— На всички ни дават шест седмици творческа отпуска, за да отидем на курс в Тоскана.

— Не.

— Не ли? Защо и на мен ми се струва, че не е много вероятно?

— Имам нова работа и напускам след шест месеца.

— Господи! — бе единственото, което успя да каже, защото изненадата бе огромна, но след това се опомни и добави: — Лестър, това е чудесно, браво, но как ще успеем да се справяме без теб?

— Ами…

— А къде отиваш? — прекъсна го тя.

— Извън Лондон. Намерих си наистина добър пост в по-голям отдел в Ипсуич. Семейството на Триш е от този край, нали съм ти казвал, затова ще продадем каквото имаме тук, ще си купим нещо в провинцията, ще си вземем куче. Надявам се децата да идват да ни виждат от време на време, но като ги знаеш тийнейджърите…

— Знам ги, как да не ги знам. И лично, и професионално.

— Те дори не са тийнейджъри вече — сети се той. — Как се наричат вечно нацупените млади двадесет и няколко годишни?

— Младежи, „пъпчици“, нещо много модерно напоследък.

— Да, сигурно…

— Браво. Нямах представа, че смяташ да направиш подобна крачка.

— Аз не споделям с теб всичко, Ив. — Каза го с усмивка, а след това продължи: — Казвам на теб, преди да съобщя на останалите, защото смятам да те предложа за моя пост. Ти какво мислиш?

— Какво да мисля? — повтори тя. — Сега вече успя да ме изненадаш.

С Лестър се работеше лесно. Той бе мил, справедлив, възрастен и мъдър. Всички качества, които човек трябва да притежава за тази работа. Единствено заради него не се бе преместила някъде другаде. Не само това, но и фактът, че никога не се бе стремила да получи повишение. Бе доволна от работата си под ръководството на Лестър.

— Ти си много добра — обясняваше й той, приведен с истински ентусиазъм над бюрото. — Всички тук ти имат доверие и те харесват. Сигурен човек си и знам, че по-високата заплата ще ти се отрази добре. Не е нужно да си тук цели пет дълги дни от седмицата; можеш да работиш четири дни до по-късно, а в петък да си тръгнеш по обедно време, или нещо подобно. Всякакви предложения са приемливи. Ти си най-подходящият човек за тази работа. Нагласи времето, както ще ти бъде удобно. Не ми се иска да търся непознат човек.

Поговориха още малко и Ив обеща да помисли над възможността. Когато Лестър се изправи, тя също стана.

— Много ще ми липсваш, Лестър — каза тя.

— И ти на мен — отвърна той и за момент очите им се срещнаха над бюрото. — Не искам да ти усложнявам живота — добави, — но може би това ще ти се отрази добре. Изглеждаше ми малко… не знам… нямаш никакво предизвикателство. Правилно ли се изразих? Може би имаш нужда от някакъв тласък напред в живота.

— Може би. — Ив му подаде ръка и той я стисна между двете си длани.

— Залавяй се за работа — каза й и посочи натрупаните на бюрото досиета.

— А, да. — По дяволите, сега обядът с момичетата нямаше да й достави такова удоволствие. Трябваше да пази тайна и не можеше да сподели с тях.