Кармен Рийд - Много гот

— Не всичко може да остане каквото си е било, Ив. Просто защото ние се променяме, не значи, че промяната е за лошо — убеждаваше я той.

Последното си предложение Джозеф направи по телефона, късно една вечер, разплакан, а тя му отказа, каза му „не“, заяви, че всичко било свършило, въпреки бебето, което бе категорична, че ще роди.

— Никога повече няма да те моля — бе изкрещял той в края на разговора. — Чуваш ли ме, Ив? Никога повече няма аз да съм този, който да направи първата крачка. Винаги и за всичко си ме отблъсквала. Така и не пожела да се оженим, може би просто не си ме искала до себе си. Може би предпочиташ да си сама с децата. Замисляла ли си се над това?

Бе прекалено разстроена, за да каже каквото и да е.

— Това е последният ти шанс — бе я предупредил той, без да сдържа риданията си. — Ако някога пожелаеш да се върна, ще трябва ти да ме помолиш, повече не издържам.

Понеделник сутрин. Ив отвори вратата на малкия си неугледен офис с натежало сърце. Не. Купчината папки с досиета си бе все още там, където я бе оставила в петък. Не се бе отбила нито една фея на документацията, която да й свърши поне част от работата.

Поне на бюрото й имаше петно слънчева светлина и миришеше на зюмбюлите, разцъфнали на перваза на прозореца, сега вече клюмнали от жажда. Бе едва началото на април. Под ноктите й все още имаше набита пръст от уикенда, прекаран в плевене, прекопаване, засаждане, и разсаждане. Нарцисите бяха прецъфтели, а лалетата бяха изпъстрили цялата градина и щяха да останат така, докато марулите станеха почти готови, ако успееше да ги опази от охлювите.

Добре, но това не бе най-важното. Ето че отново бе на работа с натрупани три педи бележки по различни случаи. Първо трябваше да полее цветята, да напълни чайника и да обсъди с Лайза и Джоузи дали ще излизат да обядват заедно.

Най-сетне, след като така и не си намери с какво друго да се разсейва, тя се зае да прочете бележките. Ив работеше като надзорник на млади нарушители на закона, повечето по на петнайсет години, и вече почти не съществуваше нещо, с което сгафилите тийнейджъри да я изненадат.

В бележките нямаше почти нищо необичайно — деца с проблеми в училище, на които родителите не обръщаха никакво внимание, се набутваха в неприятности. Все едни и същи неприятности, все едни и същи деца и нещата сякаш се повтаряха отново и отново. Виждаше познати имена, познати лица и понякога се чудеше дали не работи на някоя безспирно въртяща се врата. Но пък в най-долното чекмедже на бюрото пазеше бележки, понякога дори снимки и писма от онези, които все пак бяха успели да се изплъзнат от света на престъпленията. Това бяха млади хора, научили нещо полезно от общинската служба и от предложените им възможности или запознали се с някой нов… или може би, не бе сигурна, бяха приели присърце нещата, които тя им казваше, и бяха успели да направят нещо за себе си, за да се измъкнат от омагьосания кръг.

Чете почти час и ето че бе дошло време за първата й среща с деветнайсетгодишния Дарън Гилбърт. Бил заловен от полицията в открадната кола с пакет кокаин в багажника — чудничко.

Младежът се вмъкна в офиса й, нахлупил бейзболна шапка върху остриганата нула номер глава. Ръцете му бяха дълбоко натъпкани в джобовете.

— Здравей, Дарън — поздрави тя, но се постара да прозвучи строго като директорка на училище. Въпреки че според нея той изглеждаше прекалено закоравял за деветнайсетгодишен. Беше облечен в червено горнище на анцуг и широки провиснали дънки, които позна, че са от известна и доста предпочитана сред младите марка. Тийнейджърите с тяхната мания за маркови дрехи! Като че ли някаква си там марка можеше да те превърне в по-добър човек или да те доближи по някакъв начин до Пош и Бекс. Метална идентификационна гривна и часовник подрънкваха на едната му китка.

Момчето се тръшна на един стол и качи глезена, обхванат от дебела маратонка, на едното коляно, подпирайки другото на бюрото й. Тя се постара да не му обръща внимание.

Проведоха разговора и Ив му даде ясно да разбере, че никак не вярва на приказките, че просто бил помагал на някого… че нямал понятие, че колата била крадена.

— Дарън, някога да ти е минавало през ума, че собственикът на автомобила е закоравял търговец на наркотици?

— Да, бе — отвърна той доста неубедително и тя на мига схвана, че младежът се опитва да разбере какво точно става.

— Ти си едва на деветнайсет и работиш за кретен, който, без да му мигне окото, ще изпрати някой да ти гръмне капачките, ако оплескаш работата. Направо супер. А според мен, майка ти също няма да ти се зарадва особено много, нали? — Бе чела бележките по случая и знаеше, че майка му е медицинска сестра.