Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Очите му внезапно станаха жълтеникави, тежки, тигрови, в тях просветна злоба към човека, когото Марк Александрович познаваше като добър, но попаднал в трудни условия ръководител.

Рязанов премина към най-деликатния въпрос — строителството на втория мартенов цех.

— За година ще го построите ли?

— Не, другарю Сталин.

— Защо?

— Не съм технически авантюрист.

И веднага се уплаши от думите си. Сталин го загледа втренчено. Очите му пак станаха жълти, тежки, едната му вежда се вдигна почти вертикално. Бавно, провлачвайки думите, той произнесе:

— Значи ние в ЦК сме технически авантюристи?

— Не се изразих правилно, извинете. Имах предвид следното…

Марк Александрович подробно и убедително обясни защо вторият етап на мартеновия цех не може да бъде завършен през идущата година. Сталин внимателно слушаше, притискайки към гърдите си лявата ръка със стисната в юмрук лула, човек би казал, че ръката му трудно се разгъва.

— Изложихте ми всичко честно. На нас не ни трябват комунисти, които обещават каквото им падне. Трябват ни такива, които казват истината.

Сталин изрече това без усмивка, много внушително, тези думи бяха адресирани към цялата страна. Марк Александрович понечи да продължи доклада си, но Сталин го докосна по лакътя.

— Изслушах ви, сега вие ме изслушайте.

Той заговори за металургията, за Изтока, за втората петилетка, за отбраната на страната. Говореше бавно, ясно, тихо, с възглух глас, натъртено, сякаш диктуваше на машинописка, говореше общоизвестни неща, но сега, произнесени от него, те изглеждаха нови и особено важни. Но за четвъртата висока пещ не спомена, като че не искаше да предизвиква възраженията на Марк Александрович — Сталин не би ги приел и Рязанов само би си навредил с тях.

— Кога заминавате? — попита Сталин и стана.

— Днес — стана и Марк Александрович.

— Ако е възможно, отложете с ден два. Мисля, че на другарите от Политбюро ще им е интересно да ви чуят.

Усещането за неудобство и тревога, което изпита Марк Александрович в разговора си със Сталин, изчезна, остана само чувството за нещо велико, до което си се докоснал. Уникалното строителство, което той ръководеше, изискваше желязна воля. Ако над него я нямаше желязната воля на Сталин, и той не би могъл да прояви своята. Тази воля беше корава. Защо не?! Исторически поврати не се правят с милосърдие.

В Народния комисариат знаеха за разговора на Марк Александрович със Сталин и съответните хора вече подготвяха проекторешение на Политбюро. Вечерта и през нощта останаха всички, които можеше да потрябват: служителите в Главното управление, машинописките, дежурната бюфетчийка. Членовете на колегията, чийто подпис бе необходим за проекторешението, щяха да се явят в Народния комисариат веднага щом ги повикат и сутринта нарочен куриер щеше да отнесе документите в ЦК.

Никой не питаше Марк Александрович какво е говорил Сталин. Преразказът може да изопачи нещо. Сталин лично казва на народа каквото сметне за нужно. Марк Александрович диктуваше срокове, обекти — именно това беше волята на Сталин.

Най-важното беше, че срокът за завършване на строителството на втория мартенов цех се отложи с една година. Това предвещаваше нов, реалистичен подход към съставянето на втория петилетен план: металът е основата на всичко.

Будягин също взе участие в изготвянето на проекторешението, после си отиде, в осем часа сутринта се върна и мълчаливо го подписа.

Приятелството им с Марк Александрович даваше на Будягин право да го попита за разговора. Будягин нищо не попита. Марк Александрович долавяше неговото опозиционно отношение към Сталин. Но не допускаше мисълта, че тази опозиция е политическа. По скоро е нещо лично, както бива между някогашни приятели, когато приятелството е свършило. Може да е от обидата, задето го бяха отзовали от чужбина и го бяха назначили на макар и висока, но второстепенна длъжност, която можеше да се превърне в стъпало към още по-ниска.

Пристигна Орджоникидзе. Виж, с него на Марк Александрович му беше леко. Орджоникидзе бе избухлив, гневът му изглеждаше страшен, но всички знаеха колко лесно му минава и колко е човечен. На него Марк Александрович дължеше издигането си, именно Серго постави директора на малък южен завод на сегашния му висок пост, направи го пръв металург на страната. Серго имаше нюх за хората, защитаваше ги, даваше им възможност да работят.

Той седеше зад огромното си писалище, уморен мъж с месест орлов нос на подпухналото лице, с побелял перчем и гъсти, накриво увиснали мустаци. Горното копче на китела му беше разкопчано, виждаше се светлолилавата му риза, якичката й меко обгръщаше дебелия му врат. Прозорците на кабинета гледаха към тясна уличка, отсреща имаше малка старинна църквица, каквито се срещат много в старото московско предградие, затворено между Солянка и Москва река, явно беше забележителна с нещо, щом я бяха оставили, вместо да я срутят.