Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Марк Александрович прекоси Арбатския площад и тръгна по „Воздвиженка“, неочаквано тиха и пуста след оживения Арбат. Само дето една голяма тълпа чакаше да отворят магазина на Военторг и друга, по-малка, се бе събрала пред приемната на Калинин. Марк Александрович се качи в очакващата го кола и по „Моховая“, „Охотний ряд“, през Театралния и Лубянския площад стигна до площад „Ногин“, където в бившия Делови двор в едно грамадно сиво пет-етажно здание с дълги коридори и безброй стаи бе настанен Народният комисариат по тежката промишленост.

В това здание идваха хиляди хора от различните краища на страната, всичко се решаваше, планираше, утвърждаваше тук. Както винаги, Марк Александрович започна посещението си в комисариата не от началниците на главните управления, а от отделите и секторите. И фактът, че Рязанов, ръководителят на най-големия строеж в света, любимецът на Орджоникидзе, посещаваше първо обикновените служители, доставяше удоволствие на тези служители: уважава ги, разбира тяхната сила, силата на апарата. И те на драго сърце се занимаваха с неговите проблеми, решаваха ги така, както го изискваха интересите на завода — тази хубост и гордост на петилетката, тоест така, както искаше Марк Александрович.

След като обиколи отделите, той се качи на втория етаж, измина няколко коридора, пак се качи по стълбището, слезе по другото и се озова в тихото, немноголюдно крило на зданието, където се намираха кабинетите на народния комисар и неговите заместници. В застланата с килими приемна зад бюра с телефони седяха секретарките. Познаваха Рязанов, така че той влезе при Будягин без предварителен доклад.

Будягин, член на ЦК на партията, който се познаваше със Сталин още от заточението, преди няколко месеца бе отзован от чужбина. Доскорошният посланик в една голяма европейска държава бе назначен за заместник на народния комисар. Говореше се, че отзоваването му от дипломатическа работа не било случайно, горе били недоволни от Будягин. Но по изпитото черномустакато лице на Будягин, в неговите сиви очи под гъстите вежди нищо не можеше да се прочете. Тези работници интелигенти, заменили шинела на военния комисар с посланически фрак, кожената куртка на председател на губернска ЧК с костюм на директор на обединение, винаги олицетворяваха за Марк Александрович страховития дух на Революцията, всесъкрушителната сила на Диктатурата.

Разговаряха за четвъртата висока пещ. Тя трябваше да бъде пусната в експлоатация по случай Седемнайсетия конгрес на партията, след пет месеца, а не след осем, както предвиждаше планът. Жертвуването на стопанската целесъобразност в името на политическата необходимост беше очевидно и за Марк Александрович, и за Будягин. Но такава беше волята на Сталин.

Когато обсъдиха всичко, Марк Александрович попита:

— Познавате ли Саша Панкратов, моя племенник, той и вашата дъщеря бяха съученици.

— Познавам го. — Лицето на Будягин стана непроницаемо.

— Случила се е една глупава история…

Марк Александрович набързо обясни на Будягин какво всъщност е станало.

— Саша е честно момче — каза Будягин.

— Аполитичност в счетоводството — представяте ли си! Директорка им е Глинска, не се познавам с нея, вие я познавате. Поговорете й, ако това няма да ви затрудни. Жалко за момчето, ще го изтормозят. Мога да се обърна към Черняк, но не ми се иска да намесвам и районния комитет.

— Черняк вече не е секретар — каза Будягин.

— Нима?

— Да…

— Но докъде ще стигнем по този начин? Будягин сви рамене.

— Конгресът е през януари… — и без никаква пауза продължи: — Чудесно момче е Сашка, той идва у нас. Странно, нищо не ми е казвал.

— Той не е човек, дето ще тръгне да моли за помощ.

— Глинска способна ли е да му стори нещо? — усъмни се Будягин.

— Не знам. Но няма да им го оставя. Не бива да осакатяваме децата, те едва започват да живеят.

— Сега такива неща стават не само с твоя племенник — отвърна Будягин.

Марк Александрович слезе до бръснарницата, подстрига се и се избръсна, което никога не бе правил тук. И съжали: бръснарят го напръска с одеколон, острата миризма не му хареса. С това неприятно усещане за чуждия натрапчив парфюмен аромат отиде в стола за членовете на колегията.

Бюфетчийката се обърна към него.

— Другарю Рязанов, помолиха да се отбиете при другаря Сьомушкин.

Той се качи. Анатолий Сьомушкин, секретарят на Орджоникидзе, го поздрави сухо, за да покаже недоволството си, че точно когато му е трябвал, Марк Александрович не му е бил подръка. Сьомушкин говореше на всички на „ти“, не признаваше никого освен Серго. Хората му имаха страха не по-малко, отколкото на Серго. През Гражданската война той му беше адютант, от двайсет и първа година — секретар и в Закавказието, и в ЦКК-РКИ 2 2 Централна контролна комисия и работническо-селска инспекция (1923–1934) — Б.пр. , и тук, в Народния комисариат по тежката промишленост.