Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Трябва да си вървя.

Катя го загледа мрачно.

— Ще улучиш ли пътя?

— Няма да се загубя.

Тя го привлече към себе си.

— Остани.

— Ще тръгвам. Всичко хубаво.

Все пак е добро момиче! Жалко, разбира се. И ако не му се обади, никога вече няма да се видят: той не й знае адреса, тя не си го дава — „Леля ще ми вдигне скандал“, дори не казва в коя фабрика работи: „Ще киснеш пред портала.“

По-рано от време на време му се обаждаше от автомат, отиваха на кино или в парка, после се свираха из потайните кътчета на Нескучний сад. Брезентовите шезлонги се белееха на луната, Катя се извръщаше. „Я го виж ти… Какво така се натискаш…“ А после се прилепваше до него, устните й бяха сухи, изпръхнали, ровеше с грапави пръсти косата му.

— Първия път те помислих за циганин. До нашето село веднъж беше спрял цигански катун, и те бяха такива черни. Само че твоята кожа е гладка.

Лете, когато майка му отиваше при сестра си на вилата, тя идваше у тях, очите й бяха гневни, стесняваше се от жените, насядали пред входа. „Като ме зяпнаха! Никога вече няма да дойда.“

Когато се обаждаше, обикновено мълчеше, после затваряше телефона, отново набираше…

— Катя, ти ли си?

— Ами аз съм…

— Защо мълчеше?

— Изобщо не съм ти звъняла…

— Искаш ли да се видим?

— Че къде да се видим?…

— Пред парка?

— Какви ги измисляш… Ела на Девичка…

— В шест, в седем?

— Ха, в шест, как пък не съм се затърчала…

Сега Саша си припомняше всичко това, очакваше тя да му се обади. На другия ден му се прииска по-рано да се прибере от института — дали няма да се обади. Но остана да прави стенвестника за октомврийските празници. А после го извикаха на заседание на партийното бюро.

До вратата нямаше свободни места. Саша се промъкна между редовете столове, препъвайки се в гъсто насядалите хора, с което предизвика недоволния поглед на Баулин, секретаря на партийното бюро, русокос здравеняк с обло, простодушно, упорито лице, с широки гърди, опънали синята му сатенена рубашка, закопчана на късия врат с две бели копченца. След като проследи как Саша седна в ъгъла, Баулин отново се обърна към Криворучко.

— Именно вие, Криворучко, провалихте строителството на общежитията. Обективните причини никого не интересуват! Фондовете били прехвърлени на ударните строежи? Вие отговаряте не за Магнитка, а за института. Защо не ни предупредихте, че сроковете са нереални? Вие сте двайсет години член на партията!… За миналите ви заслуги поклон до земята, но за грешките ще ви кастрим.

Тонът на Баулин изненада Саша. Студентите изпитваха страхопочитание към заместник директора Криворучко. В института се говореше за знаменитата му военна биография: до ден днешен той носеше гимнастьорка, брич и ботуши. Този попрегърбен мъж е дълъг оклюман нос, с торбички под очите никога никого не заговаряше, дори на поздрав обикновено отговаряше само с кимване.

Криворучко се бе подпрял с ръка на облегалката на стола. Саша видя, че пръстите му треперят. Слабостта у човек, винаги така страховит, изглеждаше жалка. Но материали за строителството наистина не им даваха. А сега никой не иска да мисли за това. Само Янсон, деканът на факултета, в който учеше Саша, невъзмутим латиш, примирително се обърна към директорката на института Глинска:

— Защо да не определим нов срок?

— Какъв срок?! — със зловещо добродушие попита Баулин.

Глинска мълчеше. Седеше с наскърбения вид на човек, с когото са си направили лоша шега с тоя некадърен заместник. Стана Лозгачов, висок, самодоволен, театрално вдигна ръце.

— Нима и лопатите са изпратили на Магнитка? И студентите са ровили с пръсти замръзналата земя? Ето го тук комсорга на групата, да каже как са работили без лопати.

Баулин с любопитство погледна Саша. Саша стана.

— Не сме работили без лопати. Само веднъж складът се оказа затворен. После се върна склададжията и ни даде лопати.

— Дълго ли чакахте? — без да повдигне глава, попита Криворучко.

— Десетина минути.

Лозгачов, който така несполучливо бе призовал Саша за свидетел, укорно поклати глава, сякаш тази грешка не беше негова, а на Саша.

— И всичко потръгна, така ли? — криво се позасмя Баулин.

— Потръгна — отговори Саша.

— А колко време работихте и колко стояхте?

— Та нали нямаше материали?

— Ти откъде знаеш това?

— Всички го знаят.

— Не е хубаво да адвокатствуваш, Панкратов — строго натърти Баулин, — не е уместно!

Като внимаваха да не поглеждат Криворучко, членовете на бюрото гласуваха за изключването му от партията. Въздържа се само Янсон.