Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Какво черноочко си си хванала! — весело избъбри Маруся, като кимна към Саша.

— Черноочко и къдрокосичко — засмя се Катя.

— На млади години косата се къдри, на стари капе — прогласи Василий Петрович и пак взе бутилката. Сега не изглеждаше мрачен на Саша, в неговата разговорливост се чувствуваше желание познанството им да се укрепи. И Маруся ги гледаше дружелюбно, разбиращо.

На Саша му харесваше покровителството на Маруся, харесваше му този дом в покрайнините, песните и хармониката зад стената.

— Ама защо не ядете? — попита Маруся.

— Ям, благодаря, хубави са ви млиновете.

— То да имаше от какво, къде по-хубави щяха да бъдат — щото и мая не се намира. Пак добре, че Василий Петрович донесе.

Василий Петрович сериозно рече нещо по повод маята.

Децата поискаха още млин.

Маруся им отряза по още едно парче.

— Да не мислите, че само за вас съм ги правила?! Вашият гуляй свърши, хайде да се миете!

Тя вдигна постелите им и ги занесе при съседката. Децата отидоха да си лягат. После се надигна и Василий Петрович. Маруся тръгна да го изпрати. На излизане каза на Катя:

— Чист чаршаф си вземи от гардероба.

— За какво й е този човек? — попита Саша, когато вратата след Маруся се затвори.

— Мъжът й се крие, да не го хване за издръжка, иди, че го търси, пък нали трябва да се живее.

— Пред децата?

— По-добре ли е да гладуват?

— Стар е.

— И тя не е млада.

— Ами защо не се ожени за нея?

Тя го погледна изпод вежди.

— А ти защо не се ожениш за мен?

— Искаш да се омъжиш ли?

— Дали искам… Хайде стига! Дай да си лягаме.

И това беше необичайно. Инак той винаги трябваше дълго да настоява, за да я има, сякаш се срещаха за пръв път, а сега тя сама приготвяше леглото, сама се събличаше. Само дето каза:

— Угаси лампата.

После зарови пръсти в косата му…

— Ти си силен, сигурно момите те обичат, само че не внимаваш много. — Тя се наведе над него, надникна в очите му. — Не те ли е страх, че ще ти родя едно черноочко бебе?

Рано или късно това трябваше да се случи. Какво тогава, ще направи аборт, нито на него, нито на нея им трябва дете.

— Бременна ли си?

Тя свря глава в рамото му, притисна се до него, сякаш търсеше защита от злочестините и несгодите в живота си.

Какво знае той за нея? Къде живее? У леля си? В общежитие? Или в стая под наем? Аборт! Какво ще каже вкъщи, какво медицинско ще представи в работата си? Ами ако е пропуснала срока? Къде ще се дене с детето?

— Ако си загазила, роди го, ще се оженим.

Без да повдига глава, тя попита:

— Ами как ще го кръстим?

— Ще решим, има много време.

Тя пак се засмя, отдръпна се.

— Няма да се ожениш ти за мене, пък и аз не искам. На колко си години? На двайсет и две? Ето, хем съм и по-голяма. Ти си образован, а аз? Учих до шести клас… Ще се омъжа, само че не за тебе.

— Ами за кого? Интересно.

— Интересно било… Имам едно момче от наше село.

— Къде е той?

— Къде, къде… На Урал, ще дойде и ще ме вземе.

— Какво работи?

— Какво… Механик е.

— Отдавна ли го познаваш?

— Нали ти казах, от едно село сме.

— Ами защо досега не се е оженил за тебе?

— Не се беше налудувал, затова.

— А сега налудувал ли се е?

— Сега вече е на трийсет. Знаеш ли какви госпожици го обикаляха…

— Обичаш ли го?

— Ами обичам го…

— А защо ходиш с мене?

— Е, защо, та защо… И на мене ми се живее. Я стига си ме разпитвал като в милиция!

— Ама кога пристига той?

— Утре.

— И вече няма ли да се видим с тебе?

— На сватба ли да те каня?… Яко момче е, ако те фрасне и без тебе.

— Абе то не се знае.

— Де, де.

— Но нали си бременна.

— Кой ти каза?

— Ти ми каза.

— Нищо не съм ти казвала. Измисляш си.

На вратата тихичко се почука. Катя отвори на Маруся и пак си легна.

— Изпратих го — Маруся запали лампата, — ще пиете ли чай?

Саша се пресегна за панталона си.

— Какво така? — каза Маруся. — Не се притеснявайте.

— Той е срамежлив — позасмя се Катя, — срамува се да ходи с мене — иска да се женим.

— Женитбата е лесна работа — каза Маруся, — и разводът е лесна.

Саша си сипа в чашата останалата водка, хапна и от млина. Като помисли човек, би трябвало да е благодарен на Катя, задето всичко свърши благополучно. Този механик сигурно наистина съществува, но не това е най важното. Важното е, че тя пак си прави шеги с него, а той се хваща, глупчото. Саша стана.

— Къде тръгна? — попита Катя.

— Ще се прибирам.

— Ама защо, моля ви се — разтревожи се Маруся, — спете тук, сутринта ще си идете, а аз ще пренощувам у съседите, на никого не пречите.