Анатолий Рибаков: Децата на Арбат

С неподражаемо важна и все така недоволна физиономия Сьомушкин набра номера…

— Другарят Рязанов е тук…

И предаде слушалката на Марк Александрович.

…В четири часа го очакват в Кремъл…

Марк Александрович се бе досещал, че тъкмо за това го викат. Но вече му бяха връчили билета за връщане и той бе сметнал, че срещата се е отменила. А сега след четирийсет минути ще бъде при Сталин.

По другия телефон Сьомушкин се свърза с Бобринския химкомбинат, оттам му казаха, че Григорий Константинович е заминал за строежа. Но Сьомушкин продължи опитите си да го намери, бавеше Марк Александрович, понеже смяташе, че е по-добре той да закъснее за срещата със Сталин, отколкото да отиде на нея, без да е получил указанията на Орджоникидзе. Но Марк Александрович не мислеше така. Сьомушкин само бе приет между големите, а той беше един от тях, действуваше на това ниво. И секретарското усърдие на Сьомушкин не биваше да му пречи.

Той беше спокоен и невъзмутим. Пречеше му само чуждият бръснарски мирис. Нелепо беше да се яви в Кремъл при Сталин такъв лъснат. Отново се отби в бръснарницата, изми си лицето и главата. Бръснарят остави клиента си, застана пред него с кърпа в ръка. Благодушният Марк Александрович, който преди половин час подхвърляше шеги за оплешивяващите мъже, вече не съществуваше. Властното лице, особено сега, когато си бе свалил очилата, изглеждаше безпощадно.

На Троицките врати Марк Александрович подаде на гишето партийната си книжка. Прозорчето се затвори, после отново се отвори, зад стъклото се мярна силует на военен, той се наведе и едва тогава Марк Александрович го видя добре.

— Носите ли оръжие?

— Не.

— Какво имате в чантата?

Марк Александрович вдигна чантата си, отвори я.

Дежурният му върна партийната книжка с пропуск вътре.

Пред вратата на специалния вход стояха двама бойци с пушки. След като огледа снимката в партийната книжка, караулният плъзна по лицето му внимателно безличен поглед. Марк Александрович се съблече в малкия гардероб и се качи на третия етаж. Пред вратата на кабинета един цивилен пак провери документите му.

В голямата работна стая зад бюрото седеше Поскрьобишев. Марк Александрович го виждаше за пръв път и си помисли колко грубо, неприятно е лицето му. Представи се.

Поскрьобишев го заведе до следващата стая — приемната, посочи му дивана, сетне влезе в кабинета и плътно затвори вратата след себе си. След малко се върна.

— Другарят Сталин ви очаква.

Просторният кабинет на Сталин беше продълговат. Отляво на стената бе окачена огромна карта на СССР. Отдясно, между прозорците, бяха библиотечните шкафове, в отсамния ъгъл стоеше голям глобус, в оттатъшния — писалище и зад него кресло. По средата на стаята имаше дълга маса, покрита със зелено сукно, и столове.

Сталин се разхождаше из кабинета и когато вратата се отвори, спря. Носеше куртка в защитен, почти кафяв цвят и също такива панталони, напъхани в ботушите. Изглеждаше по-нисък от среден ръст, набит, леко сипаничав, с малко монголоидни очи. Гъстата му коса над ниското чело беше тук там прошарена. Сталин направи няколко леки, пружиниращи крачки към Марк Александрович и му подаде ръка — без церемонии, коректно, но и съзнавайки значението на това ръкостискане. После дръпна от масата два стола. Седнаха. Марк Александрович видя съвсем отблизо очите на Сталин — светлокафяви, живи, те му се сториха дори весели.

Марк Александрович започна доклада си с общо описание на строителството. Сталин веднага го прекъсна:

— Другарю Рязанов, да не губим време. Централният комитет и неговият секретар знаят къде и какво се строи.

Говореше със силен грузински акцент. И както се убеди Марк Александрович, беше добре осведомен за хода на работите.

— Комсомолците бягат ли?

— Да.

— Затова значи ги мобилизирахме, за да бягат! Колко избягаха?

— Осемдесет и двама души.

Погледът на Сталин беше пронизващ, изпитателен…

— Покажете ми сведението!

Марк Александрович извади от чантата си таблица за движението на работната сила, посочи съответната графа.

— Защо сам се клеветите, другарю Рязанов?! Ако от някой завод бяха избягали само осемдесет и двама души, директорът му щеше да се чувствува герой.

Той се усмихна. Бръчиците около очите му рязко се откроиха.

Марк Александрович се оплака от завода, който му доставяше оборудване. Сталин попита кой е директор на този завод. Щом чу името, каза:

— Не е умен човек, всичко ще провали.