Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

В института Шарок не изпъкваше с нищо, но си спечели име на изпълнителен общественик. Той и не искаше да изпъква. Вестниците бяха пълни със съобщения за вредители, саботьори, уклонисти. „Да бъдат разобличени! Безпощадно наказани! Мерзавци! Да ги унищожим! Да ги довършим! Да ги изтръгнем из корен! Да ги изтребим! Да ги изтрием от лицето на земята!“ Когато четеше тези фрази, кратки и неумолими като изстрел, Шарок изпитваше страх. Той добре разбираше, трезво оценяваше всичко. След института ще го пратят в някоя област, район, в народен съд или прокуратура. Не ще посмее да гъкне, че иска да стане адвокат. „Клинчиш, Шарок!“ — това ще му отговорят. Нима ще трябва да се откаже от целта, към която така упорито се стремеше?

Бащата уши на Юра костюм. По последна мода „чарлстон“ — дълги широки панталони и късо тясно сако с високи рамене и подплънки на гърдите. Синеокият Юра беше много представителен в него. Платът беше купен от магазина на Торгсин 3 3 Всесъюзно обединение за търговия с чужденци. — Б.пр. на „Тверская“.

— В Арбатския Торгсин е пълно със съседи, ей такива гладни усти са зяпнали — каза баща му, — ще рекат; Шарокови са си скрили злато; способни са в капка вода да те удавят.

Колкото и да му се свидеха на стареца златната гривна и златните копчета за ръкавели, той разбираше: за да се уредиш в Москва на добро място, трябва да бъдеш прилично облечен, слава богу, мина времето на кожените куртки и на рубашките. При цялото си егоистично равнодушие към семейството и децата само към по-малкия Шарок изпитваше нещо като бащинско чувство: в него виждаше себе си на младини. А беше и крайно лично заинтересован Юрий да остане в Москва: домоуправлението и без това се лакоми за втората им стая, премести ли се и Юрий — веднага ще им я отнемат.

— Познанства, познанства трябва да търсиш — напътствуваше той Юра.

Ала нито в завода, нито в института Юра намери приятели. Вкъщи му забраняваха да води колеги. Роднините им бяха бедни, в тях не виждаха нищо друго освен бреме, не ги посещаваха, не ги и канеха. Свободното си време старият Шарок прекарваше на конните състезания, майката — в църквата. За Великден децата получаваха по парче козунак, за Сирница блини — това бяха всичките им празници. Старият Шарок не вярваше в бога, не можеше да му прости своето разоряване. Още по-малко го прощаваше на съветската власт. На Първи май и на Седми ноември работеше като в делник.

Връзките му със съучениците се оказаха най-устойчиви. С трима от тях живееха в един блок. Със Саша Панкратов — секретаря на комсомолската организация в училището, с Максим Костин — синът на портиерката, другарите му го наричаха Макс, с Нина Иванова — милозливата комсомолка, която бе възпитавала и образовала Шарок. Заедно с Лена Будягина, дъщерята на известния дипломат, в училище те бяха образували сплотена група активисти. Събираха се у Лена, в Петия дом на Съветите. Будягин живееше в чужбина, апартаментът беше на разположение на децата. Юра понякога ходеше там, понеже смътно съзнаваше, че тези връзки може, да му бъдат от полза. Сега това предположение се превърна в реална надежда. Будягин, който бе отзован от чужбина и назначен за заместник народен комисар по тежката промишленост, можеше да му помогне.

От Воздвиженка Юра свърна по улица „Грановский“. Тук, в Петия дом на Съветите, здание, вдигнато от сив гранит, живееха те. В дворчето, оградено с островърха решетка, играеха техните деца. Докато старият портиер се обаждаше на Будягини по телефона, Юрий с непроницаема физиономия чакаше във входа. После се качи на третия етаж и натисна звънеца.

Както винаги, отвори Лена, срамежливо му се усмихна. Високият ръст я принуждаваше леко да навежда главата си с тежкия кок черна коса. На красивото матово продълговато лице яркочервената й уста с малко широки устни изглеждаше възголяма. Лена има левантински профил, беше казала веднъж Нина. Юра не знаеше какво е това „левантински“, но беше наясно, че Лена Будягина е най-красивото момиче в училище.

Юрий я дръпна към себе си с грубоватата фамилиарност на стар приятел. Тя не се възпротиви.

— Нашите дойдоха ли?

— Не са още.

— Иван Григориевич вкъщи ли е?

По коридора, наскоро лъскан с паркетин, тя го заведе в кабинета на баща си.

— Татко, Юра иска да те види.

И като пусна Шарок да влезе, му се усмихна с щастлива предана усмивка.

Тясна стая, полутъмна, защото една издатина на външната стена закриваше прозореца наполовина. Книги, вестници, списания, каталози, руски и чуждестранни, бяха натрупани по бюрото, на етажерката, по столовете, по пода. Карта на двете полукълба, изпъстрена с пунктирите на параходните линии, бе окачена над кушетката. Юра забеляза черния трицифрен номер на бюлетина — Будягин го затвори и отмести настрана: беше секретен документ, разпращан само на членовете на ЦК и ЦКК. Юра забеляза също и чуждестранната писалка „Паркер“, цигарите „Тройка“, обущата с каучукова подметка и сакото с особена кройка, каквито шиеше за дипломатите от висок ранг прочутият Ентин.