Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Слушам те — каза Будягин със спокоен, делови тон: явно беше свикнал хората да се обръщат към него с различни молби. Очите му изглеждаха още по-дълбоки от Ленините върху неговото слабо лице с черни мустаци.

— Завършвам института, Иван Григориевич, социалистическо право. А брат ми е в затвора…

От коридора се чу позвъняване, шум на отворена врата.

— В съда, в прокуратурата няма да ме вземат — продължи Шарок, — остава ми стопанско-юридическата работа. Бих искал да отида в предприятие. Преди института работех във Фрунзенския завод. Познавам хората, производството.

Будягин разсеяно погледна Юрий. Сигурен е в правото си да ръководи другите. Какво е за него Юра и другите като Юра? Такива като него са свикнали да управляват масите, да решават съдбите на масите.

— Намини към Егерт. Ще му се обадя.

— Благодаря, Иван Григориевич.

— Брат ти за какво е в затвора?

— Криминален е. Хлапак беше, свърза се с някаква компания…

— Ние разпъдихме старата юстиция — каза Будягин, — а новата не е достатъчно обучена. Трябват ни образовани хора.

— Разбирам ви, Иван Григориевич — на драго сърце; се съгласи Шарок, — но нали не зависи от мен. Това са органи на съда, на прокуратурата, а пък брат ми…

— При Егерт, при Егерт намини — повтори Будягин, — ще му се обадя по телефона. Значи юрисконсул?

Точно така го каза — юрисконсул. Хвана го яд.

И все пак целта беше постигната. Резултатът — само той има значение. Ей-така се върши работа! За едни е трудно, за други всичко е лесно. По-рано е било лесно само на онези, които са имали пари, сега — на онези, които имат власт.

Край вече на института, край на стола, вмирисан на кисело зеле, на омразните съботници, на скучните събрания, на вечните мъмрения, на страха, че може да изтървеш някоя дума не намясто. Той дори нито веднъж не бе ходил в института с новия си костюм, не искаше да прави впечатление сред състудентите си, които крънкаха в профкомитета купон за шаячни панталони.

Те, разбира се, ще заседават, ще държат речи, Юра си представяше техните враждебни физиономии, мрачната непробиваемост на водачите. Клинчиш, Шарок, дезертираш… А той ще стои пред тях спокоен, усмихнат. Какво толкова е станало? За какво е този шум? Той се връща в колектива, който го изгради като личност. По-рано там имаше седемстотин работници, сега са пет хиляди. Първа рожба на революцията! Да работи в него, е чест за младия специалист. Той ли е настоявал за това назначение? Защо да е той? Просто не се е откъсвал от завода. И когато са го попитали иска ли след института да се върне, е отговорил „искам“. А какво да отговори? Той се гордее, че хората проявяват внимание към съдбата му, към съдбата на обикновения съветски човек.

Ей-така ще им го тръсне. И те ще подвият опашки. Дори ще го потупат по рамото: „Добре, Шарок, действувай, работи!“

Той усети силата си, своето превъзходство над онези в института, и над тези — тук, в Петия дом на Съветите. Тези властни интелигенти винаги са се държали снизходително с него. Ако Сашка Панкратов се бе обърнал с такава молба към Будягин, той щеше да му откаже — трябва да работиш там, където те прати партията! А на човек, когото не уважаваш, можеш да подхвърлиш мръвка. И тези, дето сега са насядали в просторната трапезария, неговите съученици, и те никога не са го уважавали. И сега го презират, задето прибягва до помощта на Иван Григориевич. Да си мислят каквото искат. Може пък нещо да се е съветвал с Будягин. Като с по-възрастен другар. Именно, именно като с по-възрастен другар! Впрочем те няма да попитат, деликатни са.

— Здрасти! — каза Шарок.

— Здрасти! — отговори от името на всички Максим Костин.

С изгладената си гимнастьорка и лъснатите до блясък ботуши, с грижливо сресаната си руса коса, широкоплещест, румен, Максим бе грейнал, както е нормално да грее млад курсант, получил цял ден отпуск.

До него на дивана седеше Нина Иванова и мачкаше с пети наполовина изутите си обувки. „Да си беше купила по-голям номер, глупачко“ — помисли си Шарок. Нинка изобщо не умееше да се облича, и в делник, и в празник — с една и съща дреха. Не я биваше дори да се среше, като имаш конско чело, закривай го, какво си си отметнала космалаците назад.

Потупа Вадим Марасевич по рамото. Към този безвреден дърдорко, синче на известен московски лекар, Юра изпитваше миролюбиви чувства. Пълен, разплут, с дебели устни и къси, рошави като на рис вежди над малките мътни очички, излегнат в креслото, Вадим философствуваше нещо за Уелс.