Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Отиде си от Зида преди разсъмване по същия път, покрай баните, по брега и от другия край на селото до вкъщи.

Не си уговориха среща, предстоеше им цял ден, спокойно щяха да се уговорят. Но стана така, че не се видяха, Зида замина за Кежма.

Късно вечерта Саша излезе. Селото спеше, но прозорецът на Зида светеше. Както и снощи, Саша прескочи плета, натисна дръжката на вратата, тя тихо изскърца и се отвори.

— Защо не си заключваш вратата?

— Ами нали може да дойдеш…

Зида говореше руски чисто, без акцент, а във всичко останало, както правилно беше забелязал Всеволод Сергеевич, беше източна жена — покорна, страстна, примираше от всяко докосване на Саша… „Какво правиш ти с мен…“ И същевременно в нея имаше източна сдържаност, дори потайност. За себе си разказваше малко и без желание, веднъж, не щеш ли, спомена за съпруг и веднага се поправи: бившия й съпруг. В Томск при родителите й останала дъщеря й Роза, карала вече шестата година… Там, в Томск, Зида завършила педагогически институт, пет години учителствувала, после дошла тук. „Там всичко ми дойде до гуша.“ Но защо е дошла именно тук, на края на света, не казваше… „Така се случи…“ Мълком се съгласи със Саша, че отношенията им трябва да се запазят в тайна, защото Саша иска да я опази от неприятности, макар прекрасно да разбираше, че такава тайна на село е невъзможна. Но не възразяваше, за нищо не настояваше, нито сълзи, нито кавги, нито прояви на бурна радост, нито любовни признания. Само веднъж през нощта Саша се събуди и видя, че Зида не спи, а подпряна на лакът, го гледа.

Той я погали по бузата.

— Защо не спиш?

— Мисля.

— За какво мислиш? Тя се засмя.

— Мисля си къде ли се раждат такива красиви момчета.

Един ден дотърчаха да извикат Саша, че сепараторът пак се развалил. Наскоро го беше поправял и беше видял, че е безполезно — резбата беше изтрита, не държеше гайката, колко пъти им беше казвал да го закарат в МТС-то, още не бяха го закарали.

И все пак отиде. Край сепаратора се тълпяха жени. Тук беше и председателят на колхоза Иван Парфьонович — як набит селянин, Саша не го познаваше лично, но беше чувал, че е суров човек, че поучава колхозниците си с юмруци. Сега с него разговаряше Зида, тя хвърли поглед на Саша.

— Добър ден — весело каза Саша, — какво се е случило?

Той и без това виждаше какво се е случило: сепараторът се беше разпаднал. Това трябваше да се очаква.

— Твоя работа ли е тая? — попита Иван Парфьонович.

— Защо моя? — отговори Саша. — Шведска работа е, този сепаратор са го изработили шведите.

— Швеция, Швеция — мрачно промърмори Иван Парфьонович, — счупил си го, сега си го поправяй.

— Не съм го счупил аз, никой не го е чупил. Този сепаратор е на сто години, резбата на вала му се е изтрила, няколко пъти съм казвал — трябва да се закара в МТС-то, да му се нареже нова резба.

— На кого си казвал?

Саша посочи жените.

— На всички, всички са чували.

— Не на тях, на мен си длъжен да докладваш, мамицата ти…

— Струва ми се, че не съм назначен при вас и не съм длъжен за нищо да ви докладвам.

— Ах, гадино, вредител такъв! — избухна Иван Парфьонович. — Счупил си сепаратора, а сега ще обвиняваш жените?!

— Как смеете да разговаряте така с мен?!

— Какво?! Да не смея да разговарям с тебе ли? Троцкист проклет! Къде се намираш ти бе! — Иван Парфьонович стисна юмруци.

— Намирам се пред един глупак, ясно? — ухили се право в лицето на Иван Парфьонович Саша. — От мене да го знаеш: пред един глупак.

Извърна се и си тръгна. Иван Парфьонович каза нещо подире му, но Саша не чу какво.

Същия ден привечер пред къщата спря каруца, от нея скочи непознат селянин, влезе и подаде на Саша бележка: „До зад. заселения А. П. Панкратов. След получаване на настоящето незабавно се явете при пълномощника на НКВД за Кежемски район др. Алфьоров в село Кежма.“ И подписът на Алфьоров, доста интелигентен, без завъртулки.

И самият Алфьоров се видя на Саша интелигентен, дори беше странно, че е само районен пълномощник. Не се разбираше какъв чин има: както и миналия път, когато Саша се яви при него, той беше в цивилни дрехи.

Канцеларията му се намираше в същата къща, в която живееше, заемаше предната й половина. Но той прие Саша като на гости, в просторната стая, където едната врата водеше към канцеларията, другата към малката спалничка, третата към кухнята, оттам вееше хлад, през кухнята се излизаше на двора.

— Седнете, Панкратов. — Алфьоров му посочи стол до масата, той седна от другата страна любезен, оживен и на Саша му се стори, че е малко на градус. — Как се настанихте на новото място?