Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

На Саша хареса доброжелателната й откровеност: щом не искаш мене, вземи друга, аз ще ти я доведа. Простичко, без сръдни.

— Няма нужда.

— Какво не ти хареса?

— Кожа и кокал — отговори Федя вместо Саша.

— Да, ама роклите й градски, гащите й копринени — обади се Лариска.

— Пък под гащите кокалдаци — възрази Федя.

Той стана, протегна се.

— Айде, Лариска, тиганиците ще изстинат.

— А, завих ги аз в листа, топли ще са.

На двора Лариска каза:

— Качвайте се в плевнята, аз ще донеса тиганиците.

По една дървена стълба те се качиха на сеновала. Миришеше на ланшно сено. Нощта беше лунна, светла, белееше се кръглото Марусино лице, Саша чувствуваше очаквателния й поглед, чуваше дишането й. Федя порови под дъската, в ръцете му блесна бутилка, звъннаха чаши.

Саша смътно си спомняше тази нощ. Лариска и Маруся пиха малко, а той, за да не изостане от Федя, изпи половин водна чаша спирт, който опари гърлото му, после чаша вода, хапна сушена риба, а нататък си спомняше само, че се ерчеше и се хвалеше как умеели да пият в Москва. Почувствува се лек, нещо го повлече, дето се вика, морето му беше до коляно, искаше да се изтръгне от самия себе си, от горчивата си съдба, искаше още спирт. Федя вдигаше бутилката и му показваше, че няма вече.

После повръща, вече не на сеновала, а на земята, тя миришеше на тор, към него се навеждаха белите лица на Федя, на Маруся, тикаха в устата му някакво канче, наливаха вода във врата му, той се надигаше, мъчеше се да тръгне нанякъде, някаква сила пак го затискаше, повръщаше на дълги мъчителни пристъпи, звезди сияеха в далечното небе, някъде лаеха кучета, влачеха го, той не се оставяше, но вкъщи си влезе през прозореца, не искаше да буди хазаите, да става за смях.

На сутринта чу как хазаите се стягат за работа, престори се, че спи и наистина заспа, а когато се събуди, вкъщи нямаше никого. Стана, влезе в зимника, приятно го лъхна влажна прохлада на пръст, взе от полицата гърненцето със сметана, покрито с дървено капаче, качи се в кухнята, извади изпод месала един кравай, още топъл, мек, и го изяде, като го топеше в сметаната. Олекна му, спа до вечерта, излезе чак за вечеря. Хазаите нищо не го попитаха, но Саша беше сигурен — знаеха.

На другата сутрин се чувствуваше съвсем добре, но настроението му беше отвратително, не му се излизаше, страх го беше да не срещне Федя, Маруся, Лариска, да не види насмешливите им погледи, не разбираше как бе могъл да стигне до такава свинщина. Да препие — беше му се случвало, но да се фука, да се големее — това никога не бе очаквал от себе си. И все пак наложи се да мине през кооперацията, свършиха му цигарите. Федя го посрещна с приветлива усмивка. Здрасти! Здрасти! Как ти е главата? Наред ли е? Е, бива, щом е тъй! Даде му цигари, кибрит. Предложи му да си купи китара със самоучител. Изпратили му три броя, а нито тунгусите, нито чалдоните 21 21 Местно название на сибиряците. — Б.пр. свирят на китара. Саша не си купи и после съжаляваше — щеше да се научи да свири.

На улицата срещна Маруся, тя вървеше с кобилица на рамо, носеше вода от реката, усмихна му се, сякаш нищо не се беше случило.

Селото не бе удостоило с внимание това произшествие, напразно се бе тревожил: напил се човекът, какво толкова. Пък и Федя беше наредил на момичетата да си траят, че спиртът бил кооперативен, аванта.

Единственият, който заговори със Саша за това, беше Всеволод Сергеевич, заточеник от Москва, слаб, жилав човек на около трийсет и пет години, но наглед по-възрастен: плешив, с месест нос, с тънки иронични устни. Той се засмя добродушно: случва се…

Не разказа за какво са го заточили — тук не беше прието. При пътуването си разказваха подробно, а тук се казваше само членът. Почти всички бяха осъдени по член петдесет и осми, алинея десета.

Всеволод Сергеевич отначало бил пратен в Кежма после го засилили в Мозгова: завъртял любов с някаква служителка от районния финансов отдел, а това било забранено на заточените. Можели да го изгонят и по-надалече, на сто километра оттук, разстоянията са големи, но го оставили на работа в Кежма, само дето бил принуден всеки ден да извървява пеша двайсет и четири километра. Но тая пролет го уволнили, от окръга изпратили друг счетоводител. Сега Всеволод Сергеевич работеше каквото намери в Мозгова: занимаваше се с дърводелство, косеше, събираше сено, копаеше зеленчукови градини, ловеше риба с мрежа, хвърляше селото в почуда с гащетата си — тук не бяха виждали такова нещо, ходеха с дълги гащи, помагаше на колхозния счетоводител — младо момче, завършило курсове в Канск.