Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— По него учителката се заплесва! — разсмя се Василий.

Тимофей мълчеше и никого не поглеждаше.

Хубава къща. Но му беше неприятно да живее под заплахата на нечия отмъстителност, пък и бе рисковано в неговото положение. На сутринта Саша си пренесе багажа в друга квартира.

В тази къща освен кухнята имаше и още едно стайче, него му дадоха. Хазаите, двама старци, бяха по-бедни от предишните, но го хранеха сносно. Малко работеха в колхоза, по цял ден си седяха вкъщи, не се караха помежду си, бабата наричаше стареца си „моя сакатушко“, той беше малко патрав, дребничък. В къщата беше тихо: само старата шеташе с дилафа край печката и дядото удряше с брадвата из двора, поправяше нещо. В стаята миришеше на прясно измит под, по черните от времето дървени стени бяха окачени портрети на Ленин и Калинин и до тях изрязани от „Нива“ снимки на царското семейство в открита каляска.

Понякога стареца го нямаше по цял ден, прибираше се вечер и на въпроса какво е правил в колхоза отговаряше:

— Ми квото ми наредиха, туй правих.

Тук колхоз беше условно понятие. Колективизацията беше започнала по-късно от другите области, а след статията на Сталин „Главозамайване от успехите“ колхозите се бяха разпаднали съвсем и новото им събиране бе станало година и половина-две по-късно. Пък и какво ли имаше за колективизиране? Краткият вегетационен период позволяваше зърното да се отглежда в количество, едва стигащо за изхранване на семействата. Ако пък това зърно им се вземеше, откарването му с шейна на шестстотин километра разстояние или спускането му по Ангара през прагове и плитчини би било абсолютно невъзможно. Животновъдството? Всеки имаше по десетина крави, две хиляди глави на цяло село и около хиляда коня. Обобществиха ги, събраха ги в дворовете на изселените кулаци, умориха над половината стадо, зимите тук са сурови. Върнаха животните по дворовете, но не като собствени, а като колхозни, къде да предават млякото, на кого? Маслобойни няма, млекозаводи няма. Да го карат в Кежма за началството? Виж, за разлика от стадото, което намаляваше с дни, то се множеше. Оставаше основният поминък — ловът. Именно оттук, от Мозгова, се отделяше главната пътека към тунгусите, към Ванарава. Преди колективизацията предаваха белките в държавната кантора за доставка на кожи. А сега — трябвало чрез колхоза, колхозът обаче удържа половината от стойността. Къде да се дяват? Ловците укриваха кожите, продаваха ги на тунгусите, във факториите им плащаха истинската цена.

След година-две в центъра се сепнаха — намаля доставката на кожи! А това е валута! Изпратиха комисия, умуваха и тъй, и инак, най сетне решиха: на ловците им пречи земеделието, в него е цялото зло, не се рентира, държавата няма никаква полза от него, само вреда и загуба, затова районът трябва да се обяви за неземеделски, да се специализира за добив на кожи, а зърнени храни да му се доставят от други, земеделски райони, както се доставя зърно на евенките.

Сега вече колхозниците продаваха кожи на тунгусите заради хляба: забраниха им да сеят, а от другаде зърно не докараха, май забравиха. Пред началството се оправдаваха, че ето, белката отишла на север, до нея трябва да се ходи три седмици, да се градят зимовища на нови места, а тунгусите рушат зимовищата, стига се едва ли не до стрелба. В действителност те никога дотогава не бяха се сприятелявали толкова с тунгусите, заменяха кожите вече не само срещу хляб, а повечето срещу спирт. Във факториите има всичко за евенките. И пиеха заедно.

Затънтеното сибирско село, което бе давало на държавата до сто хиляди кожи от белки в годината, което бе карало стада в Иркутск, което само се бе изхранвало със зърно, мляко и риба, престана да ловува, да сее пшеница, намали стадата си десеторно и заедно с други приангарски села заживя на гърба на алтайския селянин, който и без това нямаше какво да яде.

И все пак Ангара не изпита глада в началото на трийсетте години. Спасиха я отдалечеността, изоставеността, вековната традиция на нейното всъщност натурално стопанство. Хранеше я реката — рибата с шапка да я гребеш: хариус, таймен, червена, която се качваше тук за мръстене; хранеше я гората с плодове и гъби; хранеше я добитъкът, който, макар че се смяташе за колхозен, си беше по дворовете, вече трета година фермата се строеше; хранеха я домашните птици, свинете и прасетата, овцете за вълна — и те не бяха обобществени. Най-важното беше, че нямаха план за доставки, освен за кожите, пък и той от година на година намаляваше, докато накрая районът бе обявен не само за неземеделски, но и за незверодобивен. Определиха го за стоково-млечен, задължиха го ежедневно да доставя мляко на районното началство, което кечгмекият колхоз вече не можеше да изхрани. Мозгова доставяше млякото редовно, не беше трудно, от две хиляди крави тук бяха останали двеста — натоварваш на каруцата десет гюма мляко и го пращаш.