Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Защо?

— Заради колхоза. Няма лично стопанство, работа няма, а в колхоза не приемат заточени. Тук има колхози от специални заселници, от разкулачени, и там не ни вземат…

— Странни синове имат хазаите, приличат на черкези.

Отец Василий се усмихна.

— Съгрешила хазайката на младини. У тях живял на квартира заточен кавказец, красавец бил, разправят. Та се случил тоя грях.

— Изглежда, не се е случил веднъж — забеляза Саша, — трима са синовете.

— Той живял у тях девет години — на драго сърце обясни отец Василий, — после си заминал. Децата останали. Хазаинът ги има за свои, а те него — за баща. Тук открай време заселват заточени, народът се е омешал. Живеят добре, сговорно, ей го, и мен прибраха. Не са твърде вярващи, по тези места никога не е имало истинска вяра. Сибир е, но съвестта все пак си иска своето.

— Отслужвате ли обредите?

— Църквата е затворена… Тъй, поговоря с хората, утеша ги… Саша си избърса краката, обу чорапите.

— Лягайте да спите, починете си — каза отец Василий.

— Ще изнеса легена, тогава ще легна — отговори Саша.

— Аз ще го изнеса — отец Василий вдигна легена. — Вие не знаете къде.

После се върна с парцал, избърса пода, изнесе и котела.

Пак се върна, приготви постелята.

— Лягайте!

— Как? Ами вие?

— Ще намеря къде да легна, аз съм си у дома, лягайте.

— Дума да не става! Ще легна на пода.

— Подът е студен, ще настинете. А аз обичам да спя на печката.

— И аз обичам да спя на печката — каза Саша.

— Хазаите вече са си легнали, ще ги събудите — отговори отец Василий, — а аз ще легна тихичко, никой няма да ме чуе.

Той меко увещаваше Саша, но в кротостта му се чувствуваше твърдостта на човек, комуто нищо не ще попречи да изпълни дълга си. Неговият дълг беше да дава на ближния всичко, което има, а той нямаше нищо, освен леген с вода и тесен корав креват.

Саша легна на кревата, почувствува хладината на чаршафа, отдавна не беше спал на чаршаф, отдавна не се беше завивал с топло одеяло, протегна се, обърна се към стената и заспа.

В затвора сънят му беше станал лек, някакво утринно шумолене го събуди. Беше отец Василий, тъкмо ставаше от пода, където беше спал върху един кожух, завит с шуба.

— Ех, че сте — Саша седна на кревата, — а разправяхте, че ще легнете на печката.

— Опитах да легна — весело отговори отец Василий, — ама вече всичко беше заето. И тук се наместих хубаво, чудесно се наспах.

— Не бива да отстъпвате леглото си на всеки пътник, те са много, а вие сте един.

— Как ще са много? — възрази отец Василий, докато се вчесваше пред окаченото на стената джобно огледалце, после си върза малка плитчица. — От три месеца никой не е минавал оттук. И пътници не минават всеки ден, пък и ги разпределят по къщите поред. В годината един или двама се случват в нашата къща. Аз спя на този креват всяка нощ, безразлично ми е, а за вас все пак е почивка. Спете, има още време.

Той излезе. Саша се обърна на другата страна и заспа.

И отново отец Василий го събуди: върна се, свали калните си ботуши, облече домашното расо.

— Сега вече ставайте, измийте се, ще закусваме.

За закуска пак имаше пържени яйца, топли тиганици и пресован чай. Всички бяха отишли на работа, само старата стопанка шеташе край печката.

— На колко сте години? — попита отец Василий.

— На двайсет и две. А вие?

— Аз ли? — усмихна се отец Василий. — На двайсет и седем.

— И на колко сте осъден?

Отец Василий отново се усмихна.

— Не е много — три години. Две вече минаха, остана една. Тегли ме към родните места, а пък и не ми се заминава — свикнах.

— Ами живейте тук — обади се хазайката, — ще се ожените. Къде ще вървите? В Русия няма да ви дадат да служите на господа.

— На господа може да се служи навсякъде — отговори отец Василий.

Той се обърна към Саша.

— Отначало ще ви бъде трудно, после ще свикнете. Не падайте духом, не се ожесточавайте, след лошо винаги идва добро. Спомням си, четох Александър Дюма. Там е казано: несгодите са мъниста, нанизани на броеницата на съдбата ни, мъдрецът спокойно ги прехвърля едно след друго. Мирски писател, съчинявал е приключенски романи, а колко мъдро и хубаво се е изразил.

На прозореца се почука, викаха Саша да тръгва.

— Колко ви дължа? — попита той хазайката.

— Нищо не ми дължите — махна с ръка тя.

Отец Василий го дръпна за ръкава.

— Не я обиждайте.

Той изпрати Саша, помогна му да качи куфара. Лодкарят размота въжето, оттласна лодката и седна до кърмовото весло. Федя преметна теглича през рамо и като пое напред, внимателно опъна въжето, на няколко пъти се извърна към лодката да види как я извежда лодкарят. Щом се убеди, че лодката се движи правилно, каза: