Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Не — възрази Борис, — затъжил се е за хора. Антон Семьонович се върна с бутилка спирт.

— Точно каквото трябва. В смисъл — за сърцето.

Той пиеше почти без мезе и веднага се напи. Вратът му стана морав, лицето злобно — човек, който гледа хем да се напие за твоя сметка, хем да те наругае. Борис не забелязваше това и продължаваше да изброява познатите си московски готвачи и салонни управители.

За какво сте тук? — попита Саша.

Антон Семьонович тежко вдигна очи към Саша, готов да прати на майната им тази случайна пиянска компания, тези московски хапльовци, които той явно искрено презираше най-вече задето беше много лесно да ги избудалкаш.

Но срещна не деликатния поглед на московски хапльо, гледаше го московската улица, присмехулна, всичко разбираща и способна да натрие носа всекиму.

Антон Семьонович отмести тежкия си поглед и като пъхтеше с усилие, неохотно каза:

— Работех в гостилницата в един районен център. Написах в менюто „мързелива зелева супа“. И прокурорът се заяде: „Защо мързелива?“ Бил съм се подигравал с ударниците. Показвам му готварската книга, хем издадена през трийста година, пише: „Мързелива зелева супа“. Ясно? Не, не било така! И тая книга я бил писал някой дърт реакционер.

От всичко, с което Саша се бе сблъсквал тук, това беше най-нелепият повод за заточение.

— Слава богу, всичко е свършило — съчувствено се обади Борис — реабилитирали са ви, връщате се вкъщи.

— Вкъщи ли?! — Антон Семьонович погледна Борис с омраза. — Къде ми е на мене къщата? В Бердичев ли?

Ха тъй! Ето един урок за Борис: Не се заплесвай по всяка съмнителна личност.

— Я чупка оттука, мамка ти!… — мръсно изпсува Саша.

— Не! — Борис стана, отиде до вратата, запъна я с куката.

— Ама вие какво, момчета? — неспокойно замънка Антон Семьонович. — Пошегувах се.

— За последен път се шегуваш, пачавро — насмешливо изкриви устни Саша.

Борис се метна върху Антон Семьонович, притисна главата му към масата.

— Момчета, пуснете ме — хъркаше Антон Семьонович и забелваше гадните си безцветни очи.

— Не го довършвайте, Боря, оставете и на мен — каза Саша.

Тази подпухнала муцуна със забелени очи му беше омразна. Отрепка! На тях ще се подиграва. Гад! Дрипльо! Другар по заточение! Колега!

Отвратителна сцена, но ги бяха потопили на дъното на живота и с тези нищожества другояче не можеше.

— Извини се, гадино!

— Извинявайте — изхъхри Антон Семьонович.

— А сега върви на майната си!

Борис го изблъска през вратата, хвърли го от горното стъпало, уморено се отпусна на пейката.

— На ви един лейбготвач на Негово императорско величество — засмя се Саша.

— Сред такива хора е принудена да живее Фрида — каза Борис.

На другия ден намериха попътна лодка. Един магазинер от селска кооперация се съгласи да ги вземе, ако теглят лодката наравно с него и с лодкаря. До Кежма имало седемдесет километра и ако не им попречеше нещо, щяха да бъдат там след два дена. Това беше късмет.

Те занесоха багажа си на брега до огромната, тежко натоварена лодка, която им предстоеше да теглят. Около нея се въртеше магазинерът, мутрес весел младеж с брезентова мушама и бокари — високи до чатала ботуши, напомнящи блатните, само че от камус — мека кожа от еленови крака.

— Скоро ли ще тръгнем? — попита Борис.

— Ще оформим документите и потегляме — отговори магазинера.

— Вижте какво, Саша — пак започна Борис, като дръпна Саша настрана, — все пак трябва да се отбием в комендатурата. Ще кажем, че сме намерили лодка, вече сме се натоварили, само сме се отбили да се обадим. Инак ще си имаме неприятности в Кежма. Този кучи син, готвачът на Негово императорско величество, не може да не ни е издал, че сме тук.

— Ваша работа — хладно отговори Саша, — можете да вървите, аз не искам, И не казвайте, че съм тук. Аз имам нареждане да се явя в Кежма, в Кежма ще се явя.

— Както искате — сви рамене Борис, — аз все пак ще отида.

В него бушуваше бесът на активността. Разпален от мисълта да се ожени за Фрида, той вече беше подчинил на нея всичко, страх го беше да не допусне някаква грешка.

Борис не се върна нито след половин, нито след един час. Магазинерът отиде да оформи документите, върна се, а Борис още го нямаше.

— Иди да потърсиш другаря си — каза магазинерът, — няма време, ще тръгнем без него.

Саша не знаеше какво да прави. Не можеше да остави Борис, но не искаше да иде в комендатурата, пък и късно беше, щяха да го попитат: Защо не дойде веднага?