Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Да почакаме още малко.

Борис най-сетне пристигна, мълчаливо извади куфара си от лодката.

— Какво има? — попита Саша, вече досещайки се какво се е случило.

— Пращат ме в Рожково — отговори Борис. Беше блед като платно.

През Рожково, мъничко селце на левия бряг, бяха минали вчера с Нил Лаврентиевич.

— Как тъй решават без районния пълномощник?

— Имали право сами да определят местожителството.

— Я ги зарежете и да тръгваме.

— Взеха ми нареждането. Гласът на Борис трепереше.

— Не се тормозете — каза Саша, — щом пристигнете в Рожково, ще пишете до Кежма или до Канск, ще поискате да ви прехвърлят, нали в Рожково няма работа за вас. И аз, като отида в Кежма, ще кажа на пълномощника.

Борис махна с ръка.

— Всичко пропадна! Ах, какъв съм глупак!

На Саша му беше мъчно за Борис, не му се разделяше с него: добър другар беше, весел, сърцат спътник. Прегърнаха се и се разцелуваха. В очите на Борис блестяха сълзи.

Саша се качи в лодката. Лодкарят я оттласна от брега и също прехвърли борда. Известно време гребаха — лодките и мрежите на брега пречеха да теглят с въже. Саша виждаше скръбната фигура на Борис. Той гледаше подир тях, после взе куфара и се заизкачва по стръмнината.

Сам сред пустинната река, Саша отиваше да срещне бъдещето си. Къде по-добре, къде по-зле, всички вече си намериха местата, а той не знае какво го очаква, къде ще го пратят. Никога вече няма да види Володя, Ивашкин, заточените, които бе виждал по селата, сигурно няма да види Борис, макар че ще живеят в един район. Горчилка заля сърцето му, бе загубил хората, с които измина първите стотици километри от пътя си.

На кърмата седеше лодкарят, неразговорлив четирийсетинагодишен мъж със сурово фелдфебелско лице. Саша и магазинерът теглеха лодката поред, а на плитчините — заедно.

Магазинерът се казваше Федя, демобилизиран червеноармеец, общително момче, работел в магазина в Мозгова, село край Кежма, важно се наричаше завеждащ селски магазин, бил зачислен в някакви курсове в Красноярск. Зимъска щял да иде да учи. Федя с космическо самомнение философствуваше за ролята на селския магазинер като проводник на държавната линия в селото. Нов тип селски активист, съобразителен, вземаш всичко за чиста монета с весела готовност, без съмнения и разсъждения, при това песнопоец и хармонист. Фактът, че Саша е заточен, изобщо не го вълнуваше. Значи такъв е редът, има хора, дето ги заточват, винаги ги е имало, от памтивека, хора като хора. А ако сега Федя служеше в комендантския взвод и му заповядаха да разстреля Саша, той щеше да го разстреля. Все защото тъй е подреден светът.

Федя разпитваше Саша за Москва, на коя улица е живял, хубава ли е тази улица, какви други улици има, какво работят родителите му, ходил ли е някога в Кремъл, виждал ли е другаря Сталин и другите ръководители, какви са цените в магазините. На всичко се чудеше, от всичко се възхищаваше. Москва беше върхът на мечтите му. И от Саша се — възхищаваше — кореняк московчанин! Черпеше го с цигари „Лукс“’, предназначени за районното началство.

От време на време запяваше „Забравен и захвърлен“, песен, донесена тук от заточените и популярна на Ангара. Хубаво пееше! „Никой няма да иде на гроба ми, знай, само рано напролет славей там ще ридай, ще ридай, ще засвири, ще отлитне без глас — гроб самотен тъй, както беше той преди час…“

Федя не бил ходил за злато, вече нямало такъв обичай. Затова пък преди казармата работил два месеца в експедицията на професор Кулик, търсили тунгуския метеорит, само че не го намерили, види се, потънал е в земята. На онова място се образували езера, после се заблатили, комарите много се развъдили, просто нямало спасение от тях, всички бягали. И Федя избягал, още повече че го викали в казармата. Тук започнали да викат в казармата от двайсет и шеста година, през двайсет и шеста открили и училище, дотогава нямало училища, от тукашните момчета само той бил грамотен, баща му го научил, той бил работил във факторията, търгувал с тунгусите.

— Див, необразован народ — добродушно разказваше Федя за тунгусите, — ама да крадат — не, такова нещо няма при тях. Наричат руснаците Петрушка, Ивашка, Павлушка, Корнилка… „Брашно мене даваш“, „Трябва малко-малко гледа“, „Продаваш две хляба“… Обичали тютюна, и мъжете, и жените пиели и пушели, и облеклото им еднакво — и на мъжете, и на жените. Децата пак можеш да ги различиш: момчетата имали една плитчица, момичетата — две. Обичали мъниста — накичвали се и по кожусите, и по камасините.