Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Но смисъл на живота му бяха жените, говореше за тях откровено цинично. Щом видя, че Саша се намръщи, забеляза, без да се засяга:

— Какво ни е останало в този живот? Какво смятате да правите тук? Единствената ни радост е жената — друга няма да изпитаме. Ценете трохите, които ни подхвърля комендатурата. Мъж сте, значи все още сте човек.

Саша се дразнеше от тези разсъждения, но не отбягваше Всеволод Сергеевич. В него имаше нещо от Москва от двайсетте години, от Москва на детството му, от нейните лафове, вицове, цигански романси. Той пееше с приятен баритон: „Живет моя отрада в высоком терему, а в терем тот высокий нет ходу никому…“ Имаше нещо от непринудеността и както Саша разбра по-късно, от човещината на онова време. В него не се чувствуваше Москва от трийсетте години. Явно отдавна я беше напуснал.

Когато научи как Саша е препил, нищо не каза, само се навъси:

— Това не е компания за вас. Обърнете внимание на учителката. Обаятелна, интелигентна! И нещо я е довяло на Ангара.

— И аз се изненадах — призна Саша, — че е дошла в това затънтено място.

— Явно катаклизмите на любовта — подзе Всеволод Сергеевич, — а жена, наближаваща трийсетте, самотна, при това жена източна — тя е такъв букет, такъв аромат…

— Не прилича на татарка — забеляза Саша.

— Сибирските татари съвсем са се смесили с руснаците — поясни Всеволод Сергеевич, — тоболските, томските, кузнецките татари са си всъщност руснаци, сибиряци. Мюсюлмани ли? Какви ти мюсюлмани в днешно време? То и православни вече не се намират!… Но националният характер, темпераментът, типът — това, разбира се, е останало, особено у жените — робиня на мъжа, вярна, предана, но и надменна. В погледа й има нещо ханско… Признавам си честно: на мене ми даде пътя. Защо? Кой знае! Виж, вие сте друго нещо… На добър час, Саша! Всичко минава, остават жените, с които ни е събирал животът. Обърнете й внимание, поразвлечете се. Такива жени са рядкост днес, повярвайте ми, такава дамичка е достойна печалба дори в Москва.

— Може да си има неприятности — каза Саша.

— Не вярвам, те няма да намерят друга учителка. И конкретен доносник липсва — никой не й се натиска. Вярно, не е задължително да афиширате връзката. В краен случай ще идете в Савино или във Фролово, дамичката заслужава.

Редом с набитите, скулести селски момичета — босоноги, с дълги, развяващи се фусти, Зида, ниска, слабичка, приличаща на хлапак, с тясната си и къса градска рокля изглеждаше чужда и беззащитна: самотна учителка, дошла кой знае откъде в затънтеното село в тайгата, където учението се смята за напразно губене на време, училището — за бреме.

Тя влезе в бакалницата, когато там беше Саша. Не влезе случайно. Сивите й очи гледаха прямо, спокоен, открит, малко отнесен поглед. Мека, доброжелателна усмивка. Разговаряше със Саша простичко, като с познат, на село всички са познати. И все пак дълбоко в погледа й се четеше още нещо…

Федя се оплакваше: вече втора година не докарват сапун, не докарали и пресован чай, и газ, а басмата, дето я докарали, не била от десена, който се търсел тук. Зида слушаше внимателно, разбираше грижите на Федя, отговаряше кратко, но така, както човек би трябвало да отговаря, когато не може да помогне с нищо освен с разбиране.

Саша прелисти доставените за продажба брошури за лена и памука. Тук не се отглеждаше нито лен, нито памук.

— В училище имаме прочитни книги, искате ли? — предложи Зида.

— Прекрасно!

— Елате довечера при лодките, ще ви донеса.

Каза това простичко, естествено, но тъкмо в минутата, когато Федя беше излязъл през задната врата в склада.

Вечерта се срещнаха на брега, край лодките, които миришеха на подгизнало дърво, риба и смола. Зида беше облечена с палто, закопчано догоре, но нямаше нищо на главата. На лунната светлина лицето й, изразително и с правилни черти, изглеждаше съвсем младежко, на същинско момиченце, ако не беше погледът, издаващ опита на зряла жена.

— Не знам какви книги ви интересуват. Да идем у нас, ще ги разгледате.

Саша я привлече, целуна меките й устни, тя затвори очи и той чу как бие сърцето й… После Зида се отдръпна, бързо го погледна и като се освободи внимателно от ръцете му, прошепна:

— Почакай.

Оправи шалчето на врата си, хвана Саша за ръка и двамата тръгнаха по брега, после по някаква пътечка, покрай малки тъмни бани, изкачиха се на височина.

— Постой малко тук, когато запаля лампата, ще влезеш.

Саша чакаше, облегнат на почернелите греди на банята. В прозорчето блесна светлина. Саша прескочи плета, прекоси двора. Вратата беше отворена.