Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Вече казах, че ми е ясно.

— Бих искал да чуя какво именно ви е ясно.

— Ясно ми е, че съм безправен човек, че всеки може да постъпи с мен както пожелае, че могат да ме съдят за вредителство, за подронване на престиж, че могат да ме оскърбяват и да плюят в лицето ми. Но имайте предвид, на оскърблението аз ще отвръщам с оскърбление, на храчката — с храчка.

Алфьоров го загледа с интерес.

— И ако искате да знаете — продължи Саша, — намирам аморални вашите разсъждения за вредителството. Допускам, че стават грешки, много грешки, на собствения си гръб ги изпитах. Но не мога да повярвам, че вредителството е измислено като метод на държавната и партийната политика, да допусна такава възможност би означавало да престана да вярвам в партията, а аз, независимо от всичко, което ми се случи, вярвам в партията.

Алфьоров продължаваше да го гледа с интерес.

— Друго?

— Казах всичко.

— Вижте какво — внушително произнесе Алфьоров, — относно теорията за вредителството ще си поговорим тепърва, ако имаме възможност, разбира се. Вие вярвате в партията, това е много хубаво. Аз съм член на партията отпреди революцията, стар болшевик съм, Панкратов, и сигурно не по-зле от вас се ориентирам в политиката на партията. Но сега разговаряме не за това, разговаряме за вас, аз трябва да реша как да постъпя с вас. Вие гледате на мен като на стражар и потисник. Безспорно аз осъществявам надзора над вас, това влиза в задълженията ми. Но същевременно отговарям за вас, за вашето поведение и между другото за вашата безопасност. Вие сте видели в Богучани тамошния пълномощник Баранов, нали? Видели сте този службаш? Ако той беше на моето място, отдавна да сте в Канския затвор и да си чакате присъдата. Но аз, както сигурно сте забелязали, не съм Баранов. Разговарям с вас. Защо разговарям? От скука ли? Донякъде, не отричам. Но само донякъде. Най-важното е, че трябва да взема решение. Ако не го взема аз, ще го вземат други, и то с по-лоши последствия за вас. Във всеки случай като начало трябва да ви махна от Мозгова, оставя ли ви в Мозгова, това ще означава, че вие сте правият, а председателят — виновният, тоест ще ви подложа на опасност от нов конфликт. Председателят ще ви скрои номер, по-лош от този със сепаратора. Какво ще кажете?

Да се мести отново, да започва всичко отначало, да остави Зида, към която се привърза, Всеволод Сергеевич, с когото се сприятели, пак ново място: първо Канск, после Богучани, после Кежма, после Мозгова, сега другаде… Какво ще си помисли майка му… Ужасно е, вярно… От друга страна, Алфьоров е прав: не бива да остава в Мозгова — от Иван Парфьонович може да се очаква какво ли не. Но защо Алфьоров не реши сам? Защо пита него?

— Вие много убедително ми доказахте, че ще ме осъдят най-малко на десет години — каза Саша. — Какво значение има тогава къде ще дочакам съда. По-добре в Мозгова — сигурно няма да чакам дълго.

Алфьоров поклати глава.

— Знае ли се — дълго или не… докато пратя запитване в Канск, докато решат, може да мине много време, а през септември пътят ще стане негоден, значи отговорът ще дойде през зимата, след половин година.

Защо го усуква? Какво е намислил? Не е длъжен никого да пита. Може още утре да го прати в Канск с обвинение във вредителство, това е в негова власт. Какво иска от него?

— Постъпете както намерите за добре, и без това ще направите това, което сметнете за необходимо.

Алфьоров стана, отиде до скрина, наля от едно шише чашка тъмна течност, изпи я, обърна се към Саша.

— Искате ли една чашчица? Чудесно ликьорче.

— Благодаря, не искам.

— Не пиете ли?

— В такива ситуации — не.

— Добре правите, ако ви удари в главата, може да кажете нещо, което не трябва, да подпишете нещо, което не бива да подписвате.

Алфьоров изпи още една чашка, хвърли в устата си две боровинки.

— Чудесно ликьорче — повтори той, — хазайката го прави от някакви горски плодове, казва, че било полезно, особено за мъже. Вие сте млад, за вас няма значение, но на моята възраст не е излишно.

Той се върна при масата.

— Е, какво решаваме, Панкратов?

— Пращайте ме в Канск и толкова. Заточените имат една поговорка: влезеш ли по-рано, по-рано ще излезеш.

Алфьоров не реагира на шегата.

— Аз, Панкратов, знам, че не сте повредили сепаратора и не искам вашите десет години да лежат на моята съвест. И изобщо мога да не бързам. Да, да! Оплакването е тук, винаги мога да му дам ход.

Той пак се усмихваше. После стана, разходи се из стаята, затвори вратата към кухнята, оттам вече лъхаше доста силен студ, седна, сериозно и внушително каза: