Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

Лекарят не си отиваше, гледаше ги. Беше техен връстник.

Служителят и каруцарят изнесоха тялото, сложиха го в ковчега.

Заковаха капака. Каруцата излезе от двора. Отстрани вървеше нисък селянин — каруцарят, след ковчега — Саша и Борис. Изминаха дългата селска улица, покрай черно-сивите къщи от греди, свърнаха по друга, и тя черносива, излязоха от селото, по един стръмен път се качиха де дървена църква със закована врата. Зад нея беше гробището.

Взеха лопати, започнаха да копаят Само отгоре пръстта беше мека, по надълбоко ставаше корава, замръзнала, с късчета лед.

Ето че свърши жизненият път на Карцев, техния случаен спътник по преселване. Работник от „Сърп и чук“, комсомолски работник, затворник от Верхнеуралския политически изолатор, заточеник. Дали Володя беше прав? Какво би подтикнало Карцев да постъпи така? Желанието да изкупи вината си, да докаже искреното си разкаяние ли? Може да са му обещали свобода. Или е било просто слабост?

Отговорите на тези въпроси бяха заровени заедно с Карцев в гроба му, в далечния Сибир, на края на света.

Но дори да е било така, Саша не бе познавал този Карцев. Той бе познавал един болен и страдащ човек.

Каруцарят остави лопатата.

— Стига. Мечката не може да го изрови.

Свалиха ковчега от каруцата, поставиха го върху въжета и като го прехвърлиха внимателно през пресния насип, го спуснаха в ямата.

После измъкнаха въжетата и запълниха гроба с пръст. Всичко свърши. Каруцарят скочи в каруцата, дръпна поводите и шибна коня към селото. Саша и Борис останаха край гроба.

— Да поставим поне дъсчица с името — каза Борис.

Но никой нямаше нито парче шперплат, нито молив.

От хълма в далечината се виждаше Ангара, тя влачеше водите си сред скали и гори от неведоми земи към неведоми земи. На хоризонта водата ставаше на цвят като небето, сливаше се с него, сякаш бог още не беше създал твърдта, за да отдели вода от водата.

Горчиво и радостно чувство прониза Саша Застанал тъжен и отчаян насред изоставеното гробище, внезапно напълно ясно усети незначителността на своите несгоди и страдания. Тази велика вечност укрепваше вярата в нещо по висше от онова, в името на което бе живял досега. Онези, които изпращат хората на заточение, се заблуждават, като смятат, че така могат да прекършат човека. Могат да го убият, но не могат да го прекършат.

— Четете!

Докато Ягода четеше последното си донесение, Сталин го разглеждаше: грубо, тясно тухленочервеникаво лице с малки мустачки като Хитлеровите. Мразен, напрегнат поглед. Не е красавец!

Той го бе избрал още през 1929 година. Менжински тежко боледуваше, фактически беше освободен и на Седемнайсетия конгрес на партията вместо него в състава на ЦК бе включен Ягода, неговият заместник. Другарят Менжински можеше и официално да бъде освободен от длъжността председател на ОГПУ и на негово място да бъде назначен Ягода, но това щеше да бъде разбрано неправилно — всички виждаха Менжински като продължител на делото на Феликс Дзержински. Преди един месец Менжински почина. Веднага бе оповестено отдавна подготвеното решение на Политбюро за създаване на Народен комисариат по вътрешните работи. В него включиха Главното управление за държавна сигурност, милицията, граничните и вътрешните войски, изправителнотрудовитс лагери и колонии, а също и пожарната охрана, и отдела по гражданското състояние. За народен комисар на вътрешните работи назначиха Ягода.

В Политбюро не възникнаха възражения срещу кандидатурата на Ягода — стар член на партията, кадрови чекист не е политик, не е член на Политбюро, „неутрално лице“, няма да наруши равновесието в партийното ръководство.

Свердлов, за чиято племенница бе женен Ягода, навремето нямаше твърде високо мнение за способностите на своя роднина: отначало го изпрати в редакцията на „Деревенская беднота“, после на редова работа във ВЧК. Но Свердлов не разбираше много от хора и напразно се хвалеше, че собственото му тефтерче му заменя целия отдел „Кадри“ на ЦК. Та нали и НЕГО Свердлов смяташе за „индивидуалист“, казваше му това в очите още там, в Туруханското заточение и ТОЙ не се обиждаше. Общо взето Свердлов е простодушие и добро момче, но не е личност. Затова Ленин го постави начело на ВЦИК 20 20 Всеруски централен изпълнителен комитет. — Б.пр. , длъжност чисто формална. След смъртта на Свердлов Ленин намери за това място тверския селянин Калинин — „всеруския кмет“.