Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Кипвана ли? Ей там, в котела.

Тя седеше в своя кът като бухал.

— Нефелен е от пътя. Нищо. Ще живне, млад е. Ще ядете ли?

— Когато се върнат другарите ни.

Пръв се върна Володя, взе си торбата, каза, че се е настанил у познат, третата къща зад училището, и излезе.

После дойде Борис. Косолапов бил безсилен, всичко командувал Баранов — от такъв тъпанар да ти зависи животът! Ех, много му здраве!

— Знаете ли, Саша, дори се радвам. Свикнах с вас. Заедно тръгнахме на път, заедно ще го изминем.

Той вече кроеше планове как ще се уреди в Кежма, ще уреди и Саша, припомняше си някакви цифри за Кежемски район, с които ще покори тамошния началник на кантората за доставки на кожи.

Пристигна Ивашкин, съобщи, че си е намерил евтино легло с храна, заплатите били добри, със северна надбавка, щял да изпраща вкъщи, че дори щял да извика семейството си тук. Не остана за обяд, за днес вече си бил платил.

— Ще си бягам, момчета, човекът ме чака.

Не попита те къде отиват, не си остави адреса, не предложи да му лишат, и той не обеща… Ще си бягам, момчета, човекът ме чака.

— Ей така се разделят хората — позасмя се Саша.

— И на вас ли ви направи впечатление? Браво, Способно дете сте.

Ядоха тиганици от обща паница и отидоха на пощата, оставиха молби всичко да им се изпраща в Кежма. Саша писа на майка си, че се чувствува прекрасно, Ангара е грандиозна река, от нищо няма нужда, а писма да му праща до Кежма, до поискване.

Върнаха се вкъщи. По улиците лежаха северни кучета с извити на геврек опашки, дори не помръдваха глави, когато край тях минаваше жена с кобилица иди от някоя порта на тумба се изсипваха дечурлига.

— Не виждам нито един що годе подходящ обект — каза Борис, — момичето от пощата — с това се изчерпва местният елит… Между другото тук е разпространен битовият сифилис, отваряйте си очите. И трахомата — пази боже да се избършете с техен пешкир! Впрочем по основния въпрос: Забелязахте ли девойчето, дето се върти около нашата къща? Едно скулестичко, не е лошо.

Саша го бе видял, то разговаряше със сина на хазаина.

— Заглежда се по вас — добави Борис.

— Съвсем малко е още.

— Защо? Има шестнайсетина. Време й е. После такива се омъжват и се превръщат в работни коне. Вижте, може да ви хареса.

— Развращаване на малолетни — засмя се Саша, — стига ми и член петдесет и осми.

Пред къщата на пръстения вал седеше същото момиче, дребно, стройничко, със силни нозе и изваяно, добре очертано личице, с високо чело, с пълни устни. В леко издадените напред зъби едва-едва бе загатнато нещо тунгуско, монголоидно. Закопчана догоре жилетка, дългата селска фуста закрива до прасците босите й крака с корави мръсни ходила. Тя дъвчеше смола и гледаше Саша с малките си кестеняви засмени очи.

— Какво се смееш? — попита Саша.

Тя прихна, закри устата си с ръка, скочи, побягна и затръшна портичката. Но Саша видя, че го поглежда през цепнатината.

— Дива е, но инак е като статуетка, просто прелест.

За вечеря им дадоха паренки — нарязана задушена сладка ряпа, и бурдук — кисел от овес. И този път всички, включително хазайката и синът й, сърбаха от обща паница. Бабата се оплакваше: нямало нито мляко, нито месо, дори риба — нали нямат мъж вкъщи, кой да лови.

Докато вечеряха, съседското момиче пак довтаса. Отвори вратата, видя Саша и я затвори, спотаи се в пруста.

— Какво се криеш, змийско изчадие такова?! — викна старата. Момичето продължаваше да се спотайва в пруста. — Чалнато момиче — обясни старата. — Лукерия я викат. Лукешка — пак викна тя, — влизай вкъщи де. Глей гражданята кво донесоха за ядене.

Саша бе нарязал останалия салам за Карцев. Лукешка влезе и застана на прага.

— Ситнория — каза старата, имаше предвид малкия ръст на Лукешка, — и по майка, и по баща е ситна… Къде го брат ти?

— Рогатият го знай — отговори Лукешка, като попоглеждаше Саша, — в гората е сигур.

— Къртят пънове, вадят ги, па може и да къркат, щото чашката мами. Тейко ти с тях ли е?

— С тях…

— Лукешка кимна към Карцев.

— Болен ли е?

— Болен — отговори старицата, — току мърмори. За кво ли мърмори? Душата му се разделя с тялото. Какво стоиш? Сядай, поприказвай с тях, я го глей какъв е личен — и кимна към Саша.

Но Лукешка не сядаше, стоеше на прага, дъвчеше смолата и хвърляше засмени погледи на Саша, босонога, по блуза, пусната върху дългата фуста. Кръшното й тяло лъхаше на вода, река, сено. Намираше се в краткия разцвет на селската младост, когато момичето още не е съсипано от работа, от къща, от деца, още е сръчно, силно, всичко знае, възпитано е в единствената стая на селската къща, където спят бащата с майката и братята с жените си, на грубата селска улица, откровено, наивно, безсрамно.