Анатолий Рибаков - Децата на Арбат

— Добре бе — заканително произнесе Володя, — присъединявайте се към тая работа, присъединявайте се!

— Недей да плашиш! Всякакви сме ги виждали!

— Кого си виждал?! — пак закрещя Володя. — Ти нищо не си виждал. Мамино синче! Не си сякъл дървета при четирийсет градуса студ. Не си виждал как хората умират на снега. Как храчат кръв. Карцев ще ми съжалява. Ами онези, дето Карцев ги праща на смърт, защо не пожалиш?

— Преди всичко ми с жал за тебе — каза Саша.

Когато приближиха до къщата на Баранов, Борис спря.

— Саша, хайде да обмислим всичко спокойно. Можем да не се съгласим с Володя, но не можем да отречем, че в думите му има известна логика. Защо му е Бараноз на Карцев? За да го настани в болницата ли И ние можем да настояваме за това. Тогава защо? Вие, Саша, тепърва започвате живота си тук, а аз вече съм се отракал в тази обстановка. Няма нищо по-страшно от такова подозрение, то се разнася мигновено И остава за цял живот — невъзможно е да докажеш обратното. Аз съм готов да ходя в болницата, да се грижа за Карцев, изобщо всичко, гърнето да му изнасям… Но не искам да му уреждам среща с Баранов.

— Аз ще ида сам — каза Саша.

Борис се замисли, после предложи:

— Хайде да направим така — да настояваме Баранов да то настани в болница, но да не казваме, че Карцев го е викал. А там, в болницата, ако му трябва Баранов, да си го вика официално, чрез лекаря.

— Пратих ви лекаря, какво искате още? — нервира се Баранов.

— Трябва да го настаните в болницата.

— Нали са ви казали, няма места.

— Човекът умира.

— Няма да умре.

— Но ако умре, ще съобщим в Москва, че сте отказали да го настаните в болница.

— Зле започвате тук, Панкратов — зловещо произнесе Баранов.

След около три часа пред къщата спря болничната каруца. Саша и Борис изнесоха Карцев.

Горещият юнски ден свърши, откъм реката духна лек ветрец. Карцев лежеше със затворени очи, дишаше по-равномерно, по-спокойно.

Вечерта Лукешка пак седеше пред къщата, беше с кожени ичиги, опънати по малкия й крак. Ярък шал покриваше главата и раменете й.

Тя се попремести, с това движение канеше Саша да седне до нея.

Саша седна.

— Е, разкажи ми нещо, Луша, Нали Луша те казват?

— Лукешка ме викат.

— Ние пък казваме Луша. Аз ще те наричам Лушенка.

Тя закри устата си с шала.

— Харесва ли ти, Лушенка?

Тя махна шала от устата си, очите й се смееха.

— Ти работиш ли или учиш?

— Свърших аз с науките.

— Кой клас си завършила?

— Трети гаче.

— Знаеш ли да четеш, да пишеш?

— Знаех, ама забравих.

— Работиш ли нещо?

— Готвя. Ти къде ще живееш?

— В Кежма.

— У-у… — разочаровано проточи тя. — Далеко е. И туканка живеят заточени, много са.

— Ти ходила ли си в Кежма?

— Не, от гората по далече не съм стъпвала.

— Не те ли е страх от мечка?

— Страх ме е. Лани ходихме в гората за боровинки, па като изскочи една, па като ревна, чак дъбравата разцепи. Ние писнахме и беж към лодката. Жал ни беше за боровинките, ама те тежки, събарят ни. Хвърлихме ги. Мецаната не върви бързо, замята краката. Сграбихме веслото, а тя — хоп във водата… Едвам се измъкнахме с гребане, ревем ли, ревем, примряхме… Уф, край… Прибрахме се с празни ръце. Сега не ходим навътре в гората, страх ни е.

Тя говореше оперено, хихикаше и същевременно смутено прикриваше устата си с крайчеца на шала.

— Ще дойдеш ли с мен в Кежма? — попита Саша. Тя спря да се смее, погледна го.

— Ако ме вземеш, ще дойда.

— А какво ще правим там?

— Ще си живеем. Ти колко трябва да живееш в Кежма?

— Три години.

— Три години ще поживеем, после ще си заминеш.

— Ами ти?

— Кво аз? Ще си остана. Те туканка всички тъй, поживеят, па си идат. Или ще останеш на Ангара?

— Не, няма да остана.

— Утре отиваме на Сергункини острови. Айде с нас.

— Защо?

— Ще преспим тамка — с наивно безсрамие заяви тя.

— Лукешка! — чу се глас от съседния двор.

— Какво, ще дойдеш ли?

— Трябва да помисля.

— Ама че си, ще мислиш, та ще премисляш — засмя се Лукешка и побягна.

В ковчега имаше стружки, Саша искаше да ги изхвърли, но Борис каза:

— Не бива да се изхвърлят, не знаете ли?

Саша не знаеше — за пръв път погребваше човек.

Служителят и каруцарят слязоха в зимника, там беше моргата.

Лекаря излезе на верандата, погледна Саша строго, както бе гледал умиращия Карцев, и каза:

— Смъртният акт е предаден на районния пълномощник.

Саша и Борис нищо не отговориха — за какво им е смъртният акт, на кого да го изпратят?