Майн Рид - Ямайски марони

Задълженията на Куоши в настоящия случай бяха да заведе английския господар в най-богатите ловни полета из хълмовете и да прибира убития дивеч. Тъй като не водеха куче, защото ловът на гълъби и на токачки не изисква помощта на това умно животно, Куоши трябваше да открива и да „носи“ дивеча.

Ревностният ловец и неговият етиопски придружител пребродиха цяла миля през „гъстаци, храсти и ровове“. Куоши следваше големия господар по петите като сянка. Но в торбата още никакъв дивеч не бе прибран. Дивите гълъби бяха редки и плашливи, а що се отнася до красивата, напръскана на точки екзотична кокошка Numida meleagris, не се мярна дори гребенът на нита една. Тънкият, писклив глас, подобен на стържене с бичкия; на токачките се чуваше далече в гората и ловецът, мамен от надеждата, че насреща му ще изскочи някоя от тях, навлезе навътре в леса.

Извървяха втора миля и отлетя втори час — почти еднакво бедни на събития. Показаха се няколко диви гълъби и контето стреля по тях, но дебелата перушина, която покриваше безстрашните гърди на красивите птици, изглеждаше непроницаема за сачмите му — поне такава се оказа тя за двуцевната „мантонка“ на лондонския ловец.

Изходиха трета миля и се търкулна трети час, а все още никакъв дивеч не прибраха в торбата.

Липсата на успех не се отрази на апетита на франта и в края на третата миля той почна да усеща под лъжичката някаква празнота, която подканяше за ядене. Господин Смиджи знаеше, че в торбата, която мъкнеше Куоши, има закуска, приготвена и грижливо загърната от домоуправителя на Гостоприемната планина. Беше време да се изследва съдържанието на торбата и сядайки на сянка под едно клонесто дърво, ловецът накара негърчето да извади провизиите.

За Куоши нямаше нищо по-радостно от тази заповед, защото тежестта, под която той се кривеше от няколко часа, и издутостта на торбата обещаваха и за него остатъци, след като големият господар засити глада си.

В торбата имаше положително храна и за двамата, дори в излишък, защото, когато я развързаха, извадиха цяло петле, хляб, шунка, език на резени и всевъзможни притурки като сол, пипер и горчица.

На дъното на торбата се намери една бутилка бордо. Заедно с манерката ракия, която сам ловецът носеше и която той сега постави настрани, за да се освободи от нея, се събираха достатъчно течности, за да се размият вкусните твърди тела, които предвидливият домакин беше приготвил.

Сетне извадиха вилица и нож и тъй като г. Смиджи умееше по-сръчно да върти тези оръжия, отколкото да си служи с ловната пушка, за миг пилето бе нарязано на късове. Също така за кратко време много от тези парчета, придружени от дебели резени шунка и език, изчезнаха между зъбите на контето.

Куоши не бе поканен да участвува в яденето. Той бе застанал встрани, до нозете на франта, и следеше лакомо движенията му, като куче, което дебне господаря си, зает с подобно занимание.

Понеже дъвкателните способности на контето ловец изглежда не бяха малки, погледът на Куоши почна да издава озадаченост, примесена с тревога, при мисълта, че остатъците, които му се полагаха, не ще бъдат нито многобройни, нито обемисти. Половината от петлето и голяма част от резените жамбон и език бяха вече погълнати.

„Това ненаситно господар лакомо като прасе. То изяжда всичко до последно парче — говореше си на ум негърчето в лошо разположение на духа. — Ай, и изпива всичко до последно капка!“ — продължи момчето, когато видя как г. Смиджи гаврътна на един дъх пълна чаша с вино.

Подир малко в същата бездънна фуния се изля втора чаша, защото от умората и жегата господарят бе ожаднял здравата.

За голямо съжаление на Куоши и не по-малко огорчение на самия ловец случи се беда, по-лоша от опасността да бъде пресушена и последната капка вино. След като си наля чашата за втори път, франтът постави шишето на земята несръчно, без да го закрепи. Бутилката загуби равновесие, обърна се и остатъкът от виното се разля на тревата.

Издръжливостта и търпението на Куоши бяха поставени на сурово изпитание, но най-подир апетитът на господаря бе заситен и на негърчето бе разрешено да нападне и да изяде все още изобилните останки от гощавката.

Момчето не чака да го канят два пъти и от начина, по който то започна да лапа, пролича, че ако г. Смиджи няма след закуската по-добра сполука, ловната торба ще бъде върната в къщи много по-лека, отколкото при тръгването.

Докато Куоши мляскаше сладко, ловецът, с повишен от изпитото вино дух, намисли да поскита сам. Нямаше време за губене. Опасността, че ще се върне в Гостоприемната планина с празна торба, започва да се натрапва на съзнанието му. Ако той след розовите надежди, които неговият внушителен ловен костюм будеше, и перченето си не успееше да оправдае очакванията, предстоеше му унизително завръщане.