Майн Рид - Ямайски марони

За да си осигури успех, франтът продължи да стои на колена и предпазливо пропълзя напред. Ако успееше да се придвижи напред само трийсет ярда, за останалите седемдесет — разликата до стоте ярда, на които му се виждаше, че отстои пуйката — щеше да се погрижи ловната му пушка.

Най-после трийсетте ярда бяха изминати, а птицата не бе мръднала от дънера.

Ловецът насочи пушката си към пуйката и „Джо Мантън“ 21 21 Джоузеф Мантън — английски производител на оръжие (1766–1835). Бел.прев. свърши своята работа. Едновременно с изстрела птицата се преметна и изчезна от върха на дънера. Преизпълненият с радост англичанин изтича да прибере дивеча и скоро се озова на мястото, където очакваше да го намери. Но за негова изненада пуйката не се виждаше никаква.

Другите птици бяха отлетели. Нима и тя беше литнала с тях?

Невъзможно! Стрелецът я видя да пада, без да хвръкне. Сигурно я беше убил на място. Тя не можеше да оживее. Той почна да я търси навсякъде и обиколи дънера най-малко десетина пъти, оглеждайки старателно всеки инч от мястото на разстояние двайсет ярда във всички посоки, но не намери никаква птица.

Ако злополучният ловец се съмняваше, че е улучил пуйката, той би се отчаял и би престанал да я дири. Но той беше толкова сигурен в удара си, колкото, че е жив, и затова упорствуваше в усилията си да открие дивеча. Смиджи реши да не остави камък необърнат и за да има помощник при търсенето, почна да вика високо своя придружител Куоши.

Но на многократните повиквания негърчето не се обади и франтът заключи, че или момчето е заспало, или е офейкало. Той възнамеряваше да се върне, за да подири Куоши, но докато обмисляше какво да предприеме, хрумна му нещо, което обещаваше да разгадае тайнственото изчезване на птицата.

Дънерът, на който беше кацнала „пуйката“, едва ли можеше да се нарече само пън. Той представляваше по-скоро огромно стебло, чийто клони бяха счупени: то се издигаше на височина петнайсет-двайсет фута и беше право и дебело като кулата на разрушен замък. Макар и сухо и без клони, то беше украсено със зеленина. Истински губер от лози, израснали около корените му, и паразити, поникнали в гниещата дървесина, го обвиваше с криволичещи гирлянди и само около върха се различаваше лобът на сухото дърво.

В началото ловецът предположи, че дивечът е паднал в храстите около дънера, и ги претърси най-грижливо, но безрезултатно.

Сега се сети, че може би птицата изобщо не е паднала на земята, а лежи мъртва на върха на стеблото.

Дебелината на дървото, което в пресечения си връх имаше диаметър пет-шест фута, правеше предположението правдоподобно и Смиджи реши да се изкачи на върха, за да провери. Той би накарал негърчето да се покатери, но Куоши беше non esset inventus — неоткриваем.

Няколко дебели, прилични на въжета лози, които стигаха до върха на сухото дърво, предлагаха лек начин за изкачване и при все че контето умееше да се катери толкова пъргаво, колкото котарак в чизми, той си въобрази, че не е много трудно да се добере до върха на дънера. Той остави пушката си на земята и реши юнашки да опита.

Работата не излезе толкова лесна и коства много усилия на франта. Но подтикван от желанието да открие дивеча и от представата за празната ловджийска торба, за която вече поменахме, той напрегна всички сили и успя да се добере до върха.

Предположенията му се оказаха правилни. Там се намираше птицата — не на върха, а вътре в него, на дъното на една цилиндрична вдлъбнатина, която се виждаше на няколко фута в сърцевината на дънера. Вътре лежеше пуйката, мъртва като самото сухо дърво.

Ловецът не можа да се въздържи да не нададе радостен вик, когато най-после зърна прекрасния дивеч в ръцете си.

Но излезе, че той не му е точно в ръцете, защото когато франтът коленичи и се наведе, за да бръкне с ръка, той не успя да докосне птицата даже с върха на пръстите си.

Работата не изглеждаше тревожна. Трябваше само да се слезе в кухината, която беше твърде широка и не по-дълбока от четири фута.

Без много да му мисли, контето се изправи и скочи в дупката.

По-разумно щеше да бъде, ако той си бе припомнил бащинския съвет на старата жаба към жабчетата и се беше по-огледал, преди да рипне. Господин Смиджи направи един от най-злополучните скокове в живота си. Кафявата повърхност, върху която лежеше птицата и която изглеждаше така измамнически здрава, беше само гнила сърцевина, проядена от продължителното разлагане. Нейният строеж беше толкова крехък, че ако и да крепеше мъртвата птица, тя пропадна под тежестта на живия човек и господарят на Монтагювия замък изчезна така бързо, като че ли скочи с краката надолу от грот-рея на „Морска нимфа“ в най-дълбоките води на Атлантическия океан.