Майн Рид - Ямайски марони

Ала кой друг можеше да открие контето, ако не негърчето? Кой друг? Кой би минал по тези места?

Ни жива душа! Дървото, което бе погълнало човека, се намираше в един див участък сред самотна гора, Смиджи не бе срещнал ни път, ни пътека наоколо. Той можеше да остане в тъмницата си с месеци, без човешко същество да се приближи до дънера, а само една седмица стигаше, за да престане да живее клетникът. Да, за седмица, даже за по-малко той щеше да умре от глад. Мисълта беше смразяваща. Тя така го зашемети, че той се отпусна вцепенен от отчаяние.

Все пак не е естествено за един жив човек да се отдава на безпределно униние, преди да е направил някакво крайно усилие. Инстинктът за самозапазване, присъщ на най-низшите животни, е в състояние да стресне и най-немощния човешки дух. Духът на Монтагю Смиджи не беше измежду най-силните и контето клюмна още при първото сътресение, но след време настъпи реакция, която го подтикна да се опита отново да спаси живота си.

Още веднъж той се изправи на нозе и се помъчи да се изкатери по стените, които го обкръжаваха. И сега опитът завърши както преди с поражение.

При последното усилие обаче франтът откри, че неговите опити са значително затруднени от редица impedimenta — обременителни предмети: тесните панталони от еленова кожа, които, овлажнени от потта, бяха полепнали плътно към краката, ботушите и преди всичко щрайфелките, които притегляха панталоните към чизмите.

Начаса съобрази, че трябва да се освободи от тези пречки, и изпълнението на взетото решение му се стори твърде леко.

Но когато ловецът се помъчи да отстрани досадните предмети, оказа се, че всичко е много трудно.

В тясната дупка, в която се намираше, той не можеше да се наведе, за да достигне до щрайфелките и да ги откопчи, а докато те не се освободяха, немислимо бе да се извадят ботушите. Той можеше да клекне и да приседне като терзиите с кръстосани крака, както беше го направил при пропадането си, но в това положение кожените каишки се опъваха толкова, че ставаше невъзможно откопчаването им. Нежните пръсти на контето не бяха пригодени за подобно усилие.

„Неволята учи човека.“ Народната мъдрост се оказа вярна и в Смиджевия случай, защото точно сега му хрумна, вместо да откачва щрайфелките на панталоните, да освободи презрамките и да изуе начаса панталоните и ботушите.

Когато се изправи, той бе осенен от една по-щастлива мисъл: да изреже кожените си панталони точно над колената и така да се освободи наведнъж от ботуши, щрайфелки и копчетата на панталона.

Франтът бе оставил ловния си нож до манерката с ракия, където бе закусвал. За щастие той носеше в джоба на жилетката си малко ножче, което беше още по-подходящо за целта. Той го извади и изпълни решението си.

Той лесно преряза панталоните точно над колената, сетне, натискайки последователно с пръстите на краката в тока на ботушите, той измъкна едновременно чизмите, отрязаните крачоли и каишките. Господин Смиджи остана по чорапи.

Той не стоя дълго време в бездействие. Опасността го тласна да прояви силите си и той се опита наново да изкачи стените на дървото затвор.

Уви, след много усилия и неколкократни несполучливи катерения той стигна до ужасяващото заключение, че е невъзможно да се спаси.

Той се изкачваше на около четири фута от отвора, където откритата повърхност, изложена дълго време на атмосферните влияния, се беше изгладила и не бе възможно човек да се закрепи. При всяко усилие да се задържи за гнилото дърво затворникът губеше равновесие и се сгромолясваше на дъното.

Всяко свличане зашеметяваше ловеца и го оставяше без дъх. Той падаше от твърде високо, от десет-дванайсет фута, и ако отдолу не беше меката гнила дървесина, която умъртвяваше ударите при всяко сгромолясване, едно-единствено падане щеше да бъде достатъчно, за да го осакати за цял живот.

Още веднъж г. Смиджи изпадна в униние. Още веднъж отчаянието го потисна.

Когато след време нещастният ловец си възвърна способността да разсъждава, мислите му взеха друга посока. Той престана да прави усилия да се покатери; многобройните опити го убедиха напълно в невъзможността да се спаси сам. Сега се увери, че единствената му надежда лежи във вероятността да мине покрай него Куоши или някой друг — нещо твърде съмнително. Даже някой и да се доближеше до хралупата, как щеше да узнае, че вътре е Смиджи. Кой би допуснал, че дънерът е кух — поне дотолкова, та вътре в цилиндричната му клетка да се затвори едно човешко същество, живо погребано като в прав дървен саркофаг.