Ала кой друг можеше да открие контето, ако не негърчето? Кой друг? Кой би минал по тези места?
Ни жива душа! Дървото, което бе погълнало човека, се намираше в един див участък сред самотна гора, Смиджи не бе срещнал ни път, ни пътека наоколо. Той можеше да остане в тъмницата си с месеци, без човешко същество да се приближи до дънера, а само една седмица стигаше, за да престане да живее клетникът. Да, за седмица, даже за по-малко той щеше да умре от глад. Мисълта беше смразяваща. Тя така го зашемети, че той се отпусна вцепенен от отчаяние.
Все пак не е естествено за един жив човек да се отдава на безпределно униние, преди да е направил някакво крайно усилие. Инстинктът за самозапазване, присъщ на най-низшите животни, е в състояние да стресне и най-немощния човешки дух. Духът на Монтагю Смиджи не беше измежду най-силните и контето клюмна още при първото сътресение, но след време настъпи реакция, която го подтикна да се опита отново да спаси живота си.
Още веднъж той се изправи на нозе и се помъчи да се изкатери по стените, които го обкръжаваха. И сега опитът завърши както преди с поражение.
При последното усилие обаче франтът откри, че неговите опити са значително затруднени от редица impedimenta — обременителни предмети: тесните панталони от еленова кожа, които, овлажнени от потта, бяха полепнали плътно към краката, ботушите и преди всичко щрайфелките, които притегляха панталоните към чизмите.
Начаса съобрази, че трябва да се освободи от тези пречки, и изпълнението на взетото решение му се стори твърде леко.
Но когато ловецът се помъчи да отстрани досадните предмети, оказа се, че всичко е много трудно.
В тясната дупка, в която се намираше, той не можеше да се наведе, за да достигне до щрайфелките и да ги откопчи, а докато те не се освободяха, немислимо бе да се извадят ботушите. Той можеше да клекне и да приседне като терзиите с кръстосани крака, както беше го направил при пропадането си, но в това положение кожените каишки се опъваха толкова, че ставаше невъзможно откопчаването им. Нежните пръсти на контето не бяха пригодени за подобно усилие.
„Неволята учи човека.“ Народната мъдрост се оказа вярна и в Смиджевия случай, защото точно сега му хрумна, вместо да откачва щрайфелките на панталоните, да освободи презрамките и да изуе начаса панталоните и ботушите.
Когато се изправи, той бе осенен от една по-щастлива мисъл: да изреже кожените си панталони точно над колената и така да се освободи наведнъж от ботуши, щрайфелки и копчетата на панталона.
Франтът бе оставил ловния си нож до манерката с ракия, където бе закусвал. За щастие той носеше в джоба на жилетката си малко ножче, което беше още по-подходящо за целта. Той го извади и изпълни решението си.
Той лесно преряза панталоните точно над колената, сетне, натискайки последователно с пръстите на краката в тока на ботушите, той измъкна едновременно чизмите, отрязаните крачоли и каишките. Господин Смиджи остана по чорапи.
Той не стоя дълго време в бездействие. Опасността го тласна да прояви силите си и той се опита наново да изкачи стените на дървото затвор.
Уви, след много усилия и неколкократни несполучливи катерения той стигна до ужасяващото заключение, че е невъзможно да се спаси.
Той се изкачваше на около четири фута от отвора, където откритата повърхност, изложена дълго време на атмосферните влияния, се беше изгладила и не бе възможно човек да се закрепи. При всяко усилие да се задържи за гнилото дърво затворникът губеше равновесие и се сгромолясваше на дъното.
Всяко свличане зашеметяваше ловеца и го оставяше без дъх. Той падаше от твърде високо, от десет-дванайсет фута, и ако отдолу не беше меката гнила дървесина, която умъртвяваше ударите при всяко сгромолясване, едно-единствено падане щеше да бъде достатъчно, за да го осакати за цял живот.
Още веднъж г. Смиджи изпадна в униние. Още веднъж отчаянието го потисна.
Глава XLVII
ТРОПИЧЕСКИ ПОРОИ
Когато след време нещастният ловец си възвърна способността да разсъждава, мислите му взеха друга посока. Той престана да прави усилия да се покатери; многобройните опити го убедиха напълно в невъзможността да се спаси сам. Сега се увери, че единствената му надежда лежи във вероятността да мине покрай него Куоши или някой друг — нещо твърде съмнително. Даже някой и да се доближеше до хралупата, как щеше да узнае, че вътре е Смиджи. Кой би допуснал, че дънерът е кух — поне дотолкова, та вътре в цилиндричната му клетка да се затвори едно човешко същество, живо погребано като в прав дървен саркофаг.
Читать дальше