Майн Рид - Ямайски марони

В своя смут Смиджи беше разположен да допусне за миг, че е попаднал между два зли духа: единия отдолу под формата на страхотна змия, другия отгоре в човешки образ, защото усмихващите се бели зъби и жълтите очни ябълки, които се въртяха в орбити с черна основа, имаха наистина сатанински вид.

От двата демона франтът все пак предпочете оня, който носеше човешки лик, и когато един черен исполин като стеблото на младо дърво с ръка на титан подаде своята великанска лапа, ловецът не я отблъсна, а я сграбчи трескаво и почувствува как се издига нагоре с лекота, сякаш е седнал на края на люлка.

Само след минутка той се намери на върха на сухия дънер със спасителя до себе си.

В очите на спасения изведнъж нахлу толкова светлина, че той, вместо да може да различава ясно наоколо си, се заслепи и само чрез пипане усети застаналия до него човек, който трябваше да има ръст на гигант и да е почти гол.

Всичко това франтът почувствува чрез опипване, защото той се зашемети при излизането си от хралупата, и спасителят му бе принуден да го крепи известно време в обятията си, за да не залитне и падне долу. При допир с гърдите на великанския си спасител Смиджи докосна разни ремъци и въжета, по които висяха рогове и торби, и по това той заключи, че човекът е ловец.

Очите на спасения скоро се успокоиха достатъчно, за да понесат дневната светлина, и тогава той видя в пълен ръст негъра, който го беше спасил от опасността. Той забеляза също, че човекът не е сам, защото, поглеждайки от високото си място надолу, контето видя дузина мъже, застанали около дървото. Те бяха всички или почти всички чернокожи и всички, с едно или две изключения, бяха еднакво въоръжени, облечени и снаряжени.

Те не можеха всички да бъдат ловци. Първото впечатление на Смиджи беше погрешно. Спасителят не беше ловец, а избягал роб от плантациите. Франтът беше попаднал сред шайка разбойници, и то черни разбойници, защото какво друго можеше да очаква той да срещне в ямайските планини.

— Разбоойници са положиително! — прошепна си господарят на Монтагювия замък.

Ако те бяха злодейци, изглежда, че съставляваха поне весела тайфа, защото, щом ловецът се изправи на върха на дънера, за да слезе, отдолу го посрещна шумен хор от смехове и към общия кикот не само се присъедини исполинският спасител, но засвири първи тромбон.

Макар и повече от сигурен, че разбойниците се смеят за негова сметка, г. Смиджи беше доволен от веселото им настроение. От тези ухилени мъже той не можеше да очаква лоши обноски, най-много щяха да задигнат кесията, оръжието и снаряжението му, защото дрехите му в сегашното си състояние едва ли биха ги съблазнили.

За да предразположи благосклонно обирниците и да превари заплахите им, франтът веднага щом здраво стъпи на terra firma — твърда земя, извади пунгията си и почна да раздава съдържанието й на своите нови познайници, заделяйки за своя спасител, под чието специално покровителство той сега се постави, двоен пай от монетите.

Доброволното предаване очевидно оказа щастливо въздействие. Злодейците престанаха да се смеят на пленника си и избързаха да му засвидетелствуват цялата учтивост, на която бяха способни. Единият от тях, един момък със светложълт цвят на лицето, който изглежда беше техен капитан, отказа дори да приеме, каквото и да е, отблъсквайки предлаганата проява на внимание с грациозно достойнство, което някак си изненада Смиджи. Последният обаче реши да не пада по-долу по учтивост и, подозирайки, че дарът се отказва, защото главатарят се кани да го вземе за заложник, замени веднага парите със своя хубав лондонски патрондаш и рога за барут, които през всичкото време на премеждията бяха останали да висят на рамената му. Тези подаръци се оказаха по-приемливи за разбойническия вожд, който при получаването им от дарителя благодари с няколко на място казани думи.

Когато се увери, че опасността да го сполети някакво друго зло премина, Смиджи си възвърна бързо своето обичайно самочувствие и по молба на главатаря на злодейците обясни как се бе хванал в капана на кухото дърво, разправяйки с подробности приключението си от момента на прицелването в „дивата пуйка“ до часа на спасението.

Неговите необикновени слушатели следяха разказа му с жив интерес; особено впечатление им направи съобщението, че в ямайските гори се срещат диви пуйки, нещо, към което те някак си се отнесоха с недоверие.

Веднага щом франтът завърши повествованието си, капитанът на разбойниците направи знак и прошепна няколко думи на един от своите хора — най-малкия от бандата.