Майн Рид - Ямайски марони

То заспа така дълбоко, че не само не чу гърма на Смиджииевата пушка, но дори залпът на цяла батарея оръдия близо до ушите му не би го стреснал.

Едва ли е възможно да се каже колко време Куоши би продължил да лежи в това състояние на полусън и полупиянство, ако го оставеха необезпокояван или не го свестяха хора или какви да е други живи същества. Онова, което го върна към действителността, като едновременно го събуди и отрезви, беше дъждът, който се изля като студен душ върху голата му кожа и го накара да скочи на крака.

Момчето обаче си беше поспало повече от час, преди да завали, и това време беше достатъчно изпитата ракия да изгуби до известна мяра силата си.

Куоши чувствуваше, че е сгрешил, дето изпи ракията на господаря, и тъй като временната смелост, която тя му вдъхна, се изпари напълно, сега се страхуваше да срещне белия господар. Той би желал да го избегне, ако имаше някаква възможност, но знаеше, че ако се прибере незабелязано сам в къщи, ще разсърди господаря на Гостоприемната планина и съвсем сигурно ще получи две дузини удари с камшик.

След известно размишление негърчето реши, че е най-разумно да изчака да се върне младият господар и да му разправи някаква измишльотина.

Щеше да каже, че го е търсил и така е минало времето — подобна история смяташе да скрои Куоши в обърканото си въображение.

За да обясни изчезването на коняка, който бе пресушило до капка, момчето намисли друга малка лъжа, подсказана несъмнено от злополуката, която бе сполетяла бутилката с вино. То възнамеряваше да съобщи на големия господар, че той — господарят — е оставил отворена запушалката на манерката и конякът е последвал примера на стъклото с бордо.

Успокоен от тези приемливи измислици, Куоши зачака да се върне господарят ловец.

След време небето се изясни, но господарят не дойде. Дори след значително дълго време той не се показа.

Негърчето стана нетърпеливо и почна да се притеснява. Да не би английският господар да се е загубил в гората? В подобен случай Куоши не можеше да разчита на милост. Господарят „Вон“ щеше сигурно да го накаже. Във въображението си момчето чуваше вече да плющи бичът, ехтящ далече над хълмовете.

След като почака още малко, Куоши реши да сложи край на своята тревога и да тръгне да дири ловеца. Той нарами празната торба, изпитата манерка и ловджийския нож и потегли.

Той беше видял г. Смиджи да се насочва към полянката и доколкото можа, проследи дирята му, но когато стигна до откритото поле, спря, без да знае накъде да хване.

Негърчето постоя малко, за да премисли, сетне тръгна надясно към сухия дънер, чийто връх се виждаше от мястото, където се беше спряло на поляната.

Не случайността все пак го насочи натам, защото негърчето чу Или му се стори, че чу гласове в това направление.

Когато то приближи до обезглавеното дърво, един лъскав предмет на земята привлече вниманието му. То се спря, за да провери дали не е змия — едно същество, от което повечето от негрите в плантациите изпитват основателен страх.

Когато огледа предмета по-внимателно, Куоши откри с изненада, че е пушка, а когато я изследва по-отблизо видя, че е пушката на господаря ловец.

Тя лежеше на тревата недалече от сухия дънер. Какво търсеше тя там?

Къде беше самият господар? Някакво нещастие ли го бе сполетяло? Защо бе захвърлил пушката си? Да не би да, се е самозастрелял? Какво изобщо му се бе случило?

Точно в тоя момент до негърчето достигнаха жални звуци — едно скимтене, продължително и кухо, като че ли някакъв измъчван дух се сбогуваше със земята. Звукът приличаше на човешки глас и все пак се различаваше от него. Наподобяваше гласа на някой, който говори от вътрешността на гроб.

Ужас обхвана момчето и с бързината, с която хамелеонът мени цвета си, черната му кожа доби мигновено пепелявосив цвят.

То би побягнало, но го задържа една мисъл. Може би господарят беше още жив и се намираше в беда. В подобен случай наказание очакваше Куоши, загдето го е изоставил.

Гласът идваше сякаш иззад сухото дърво. Оня, който го бе издал, се криеше там. Навярно на другата страна лежеше ранен ловецът.

Негърчето събра смелостта, която му бе останала, и се придвижи към другата страна на дънера. То вървеше предпазливо, стъпка по стъпка, и изследваше местността.

Най-после достигна до отвъдната страна. Огледа навсякъде. Не намери никого — ни мъртъв, ни ранен.

Там нямаше храсти, в които би могъл да се скрие един толкова голям предмет като човешко тяло, поне в кръг от двайсет ярда около стеблото. А скимтенето не идваше отвъд това разстояние.