Майн Рид - Ямайски марони

Бедният Смиджи! Той още не бе достигнал до върха на изпитанията. Очакваше го ново страдание, в сравнение с което всичко досега изживяно представляваше само леко премеждие. Едва когато нещо кално почна да пълзи по краката му и да се увива около глезените му — ловецът почувствува болезнено през своите копринени чорапи студена влажна прегръдка, — едва тогава той изпита нещо като подлудяващ ужас.

Той беше застанал прав и мигновено подскочи, сякаш по ходилата му бяха полепнали живи въглени. Но скокът не помогна, защото нещастникът падна на същото място и почувствува отново под нозете си да се гърчи плъзгавото тяло на змия!

Вън от всяко съмнение, Смиджи беше стъпил на змия или по-скоро танцуваше върху змия, защото, когато усети люспестото същество да пълзи и да се вие със силен мускулен напън под краката му, би било противно на човешката природа той да остане неподвижен върху опасния пиедестал.

Известно време той танцува върху страшните deis — божества, очаквайки всеки миг да почувствува острата болка от ухапването. Всеки, който би могъл да го зърне в този критичен момент, щеше да види лицето му побеляло от ужас, очите му изскочили от орбитите и увисналите му бакембарди и коса настръхнали.

На тъмното небе на подлудяващия страх проблесна все пак светло пламъче: ловецът си спомни, че в Ямайка, както бе чувал, няма отровни змии.

Уви! — само искра на утеха! Ако влечугите не можеха да тровят, умееха да хапят. Щом покриваха с телата си целия под на цилиндричната килия, те трябваше да са огромни чудовища и ухапването им да носи гибел.

Кой знае дали на дъното лежеше само една змия. Навярно там се криеше цяла змийска челяд, която се виеше и гърчеше на фантастични осморки под нозете на франта.

В такъв случай — а той беше твърде правдоподобен — всички змии щяха да нападнат човека и да го изядат късче по късче.

Имаше ли някакво значение дали влечугите са отровни или не? Той можеше да загине от ухапване, със същия успех, както от отровните змийски зъби.

За щастие на Смиджи чудовищата, тъй като предположението му, че са повече от едно, беше правилно, бяха още полусънни, иначе опасността, от която той се боеше, щеше да се сбъдне. Сега обаче кълбото от влечуги току-що се бе събудило от своята вцепененост: банята на студения дъжд завари змиите в тяхната пещера и разкъса кълбото, в което се бяха оплели, за да спят. Те бяха още само полусъбудени и не можеха да различат приятел от враг. На това обстоятелство контето трябваше да благодари, че кожата на краката му и копринените чорапи дори останаха непокътнати.

Без да знае причината, Смиджи се отърва без никакво ухапване.

Но независимо от това, че толкова време остана незасегнат, уплахата му никак не намаля. Напротив, представата да бъде изяден жив, която замени мисълта, че ще бъде ухапан от отровните зъби, продължаваше да поддържа ужаса и тласна нещастника към нови усилия да се спаси от опасното положение.

Пред него се откриваше само един изход: да се покатери по „камината“, докъдето може да стигне, и така да се измъкне от досега на влечугите.

Веднага, щом тази мисъл го осени, той подскочи нагоре, освободи краката си от увилите се по тях чудовища и след няколко мига на драскане и катерене се добра до една височина от около десет фута над дъното на корубата.

Тук една лека издаденост предложи сносна опора за нозете му. Той вкопчи пръсти в насрещните стени и се опита да се закрепи колкото може по-добре.

Напъните бяха уморителни и не можеха да продължат много, както за свое огорчение затворникът установи.

Силите скоро щяха да му изневерят, пръстите почнаха да се схващат и да изтръпват. Не му оставаше нищо друго, освен да изостави мястото си, да се отпусне и да падне долу върху змиите, които при ново докосване едва ли щяха да се откажат от употребата на зъбите си.

Представата за потресната участ, която го очакваше, го подтикна да напрегне последни сили, за да запази равновесието и положението си, и същевременно изтръгна от гърдите му викове на смъртен страх.

Силата едва ли щеше да го избави, но виковете в този решителен час се оказаха спасителни. Точно когато издръжливостта му се изчерпа, и той се готвеше да се отпусне, пред извърнатите му нагоре очи се мярна един предмет, който го накара да се закрепи още малко, дори с риск да се откъснат пръстите му от ставите си.

Запълваща половината от отвора на дупката над ловеца се показа една огромна глава с лице, черно като Ереб — бога на вечния мрак, и две светещи посред лицето жълто-бели очи. Никакви други черти не се видяха най-напред, но после се бялна двойна редица едри лъскави зъби, които се откроиха между две току-що отворени червени устни под голям месест нос.