Майн Рид - Ямайски марони

Невъзможно бе някакъв човек да се скрие и под шумата на пълзящите растения, които се виеха около храстите. Куоши се престраши и подири и между тях. Но и там не откри никого.

Сега обаче прозвуча второ скимтене и момчето се уплаши още повече. Скимтенето беше точно като първото — провлечено и гробно, сякаш излиза от дъното на кладенец.

То идваше пак откъм дънера, но сега от отвъдната страна, която негърчето бе напуснало и където не бе видяло никого.

Да не би раненият човек да беше пропълзял на другата страна, докато Куоши се придвижи в обратната посока?

Тая мисъл мина през главата на момчето и за да реши загадката, то се върна на мястото, откъдето беше дошло, но този път по-бързо, преди да му е избягал тайнственият глас.

Когато то стигна до точката, откъдето бе първоначално тръгнало, изненадата му нарасна още повече. Не се виждаше никой. Пушката продължаваше да лежи на мястото си, както бе оставена. Никой не беше я докоснал, никой се не мяркаше.

Отново прокънтя гласът, но сега тънък и приличен на писък! Викът изплаши Куоши, по челото му изби пот, която потече по бузите му като едри сълзи.

Сега все пак врясъкът приличаше повече на човешки глас и насърчи негърчето да остане още при дървото. То не се съмняваше, че гласът идва от отвъдната страна на дънера и отново се опита да зърне предмета, който издаваше звуците.

Все още убедено, че човекът, който и да беше, поради някаква причина продължава да обикаля около дървото, момчето отново тръгна напред с намерение да не спре, докато не догони бягащия пред него. То почна да се върти около дънера, в началото в тръс, но като чуваше от време на време скимтенията и писъците, винаги идващи откъм обратната страна, то ускори крачката, докато се разтича с цялата скорост, на която бяха способни нозете му.

То продължи гоненицата, докато обиколи няколко пъти дървото и се увери накрая, че е невъзможно да припка пред него някакво човешко същество, без да бъде то застигнато.

Това убеждение накара Куоши да се спре внезапно и бързо да размисли.

Щом не беше човек, трябваше да бъде „призрак или самото дявол!“

Заключението, че е или едното, или другото, изглаждаше съвсем неоспоримо. Куоши не можа да издържи повече.

— Бродник! Джъмби! Дявол! — изпищя той с тракащи зъби и готови да изхвръкнат от орбитите си очни ябълки. После хукна и се понесе към Гостоприемната планина толкова бързо, доколкото треперещите му крака бяха в състояние да го носят.

Господин Смиджи се влачеше нещастен подир водача, когото капитанът на разбойниците му предостави, за да го отведе в къщи.

Колко много се различаваше окаяният и оклюмал мъж от спретнатия и елегантен ловец от утринта. Външният вид и състоянието на духа му бяха еднакво плачевни.

На франта не тегнеше преживяното. Той не бе понесъл наранявания, от които би заслужавало да се оплаква. Похабените скъпи дрехи и раздадените пари на бандитите, за каквито той продължаваше да счита мароните, представляваха дреболия за един богаташ като него. Огорченията му следователно не се дължаха на загубата и на премеждията. Измъчваше го нещо предстоящо, нещо в перспектива.

Сега, когато се приближаваше до дома, той се връщаше в много по-смешно състояние, отколкото когато се раздели с веселата горска чета, защото след отдавна спрелия дъжд пекна изгарящо слънце. Атмосферното въздействие върху онова, което бе останало от кожените му панталони, предизвика тяхното скъсяване и изрязаните краища се вдигнаха нагоре до половината от бедрата, вадейки на показ значителна част от кривите кльощави крака между крачолите и ботушите.

Воден от своята суета, франтът съзнаваше недостатъка на краката си. Там беше най-уязвимото му място. Поради тази причина той отдавна избягваше употребата на високи ботуши, така наречените в Англия „хесенски“ ботуши, които са най-грациозните измежду всички видове обуща с изключение може би на сандалите. Смиджи ги мразеше като всеки мъж с вретеновидни крака, който е принуден да ги носи, и това обяснява тяхното изчезване. Контето ненавиждаше бричовете, защото и те водеха до същите последици и издаваха слабото му място.

Няма съмнение, че това отвращение го бе довело до нововъведението в ловния костюм, което вече описахме и което в случая се оказа сериозна грешка.

Ако кожените панталони бяха запазили дължината, на която бяха отрязани; не би се забелязвало нищо особено, поне нищо толкова смешно. Те биха могли да се уподобят на панталонките на шотландските планинци или на свободно падащи кожени бричове — премяна, подходяща за един ловец. Но както сега се бяха свили и разголваха кривите скелетоподобни форми на Смиджиевите крайници, те правеха контето съвършен образец на „плашило“.