Майн Рид - Ямайски марони

Смиджи съзнаваше твърде добре всичко и в тоя момент беше готов да назначи за книговодител в имението си всекиго, който би му набавил едни панталони. Той се нуждаеше само от панталони. Останалото му облекло, макар и тежко пострадало в сравнение с вида си, преди да тръгне ловецът сутринта, беше все пак поносимо, във всеки случай не беше смешно. Единствено панталоните можеха да донесат нещастие на контето.

Една ужасяваща перспектива се очертаваше пред нашия бивш ловец, защото сега той заслужено можеше да се нарече така. Може би някои биха предпочели да се употреби едно по-малко ласкаво определение: нашият самозван ловец.

Той се страхуваше да се завърне. Празната ловджийска торба и глупавото приключение, завършило с това, че го постави в такова смешно положение, съставляваха наистина неприятна, ужасяваща перспектива. Как щеше да се яви франтът пред своите приятели в Гостоприемната планина? Той не береше голяма грижа за г. Воуан, но как можеше да се укрие от госпожица Воуан, от Кейт, ах, от Кейт! Тук лежеше причината за неговата загриженост, за неговото огорчение.

Не можеше ли да се добере до къщата и да се промъкне до стаята си, без да бъде забелязан? Имаше ли някакви изгледи за успех?

Когато Смиджи поразмисли, убеди се, че няма големи шансове. Гостоприемната планина, като всички други плантаторски жилища в Ямайка, беше подобно на птича клетка открита от всички страни. Извън границите на вероятното трябваше да се счита възможността ловецът да се вмъкне незабелязан.

Смиджи искаше все пак да опита и върху успеха на този опит заложи единствената си надежда. Защо не владееше великата тайна, позната само на ревнивата Юнона — съпругата на Юпитер, — тайната човек да става невидим! Какво не би дал франтът, за да може да наеме само десетина минути картагенския облак.

Подобна мисъл действително занимаваше Смиджиевия ум, защото, като всички англичани от добро семейство, и той бе изучавал древните класици.

Идеята породи в него едно вдъхновение. Щом нямаше възможност да използува Юнониния облак, защо да не се прикрие под булото на нощта. Когато се стъмни, той можеше да влезе и да се добере до стаята си неусетно, избягвайки неприятната среща, от която се страхуваше толкова.

Контето се спря, погледна водача, погледна слънцето и накрая голите си колена, които сега от умората се бяха огънали навътре едно към друго.

Гостоприемната планина се виждаше. Водачът се готвеше да се раздели с ловеца. Следователно франтът можеше да постъпи, както пожелае, без да има никакви свидетели.

След миг маронът се сбогува със Смиджи и го остави сам.

Контето измери още веднъж с очи небето и погледна часовника си. След два часа щеше да падне здрач. Промеждутъкът от сумрака щеше да му позволи да се доближи до къщата и в първите минути на тъмнината, преди да се запалят лампите, той щеше да се промъкне незабелязано или най-малко не би проличал така силно окаяният му вид.

Планът беше осъществим. Смиджи реши да го приложи и се сгуши на скрито, за да изчака да залезе слънцето.

Той броеше часовете, половинките и минутите; ослушваше се в гласовете, които идваха от негърското село; наблюдаваше пъстрокрилите птици, които летяха между клоните над главата му, и им завиждаше за непокътнатата перушина.

Въпреки че прелестни гледки галеха очите и сладки напеви омайваха ушите на нещастника, двата часа, които той прекара в скривалището си, не преминаха приятно; неизвестността дали ще сполучи планът му лишаваше от чар дивната картина, която заобикаляше ловеца.

Часът за действие настъпи. Слънцето залезе зад отсрещния рид, където се намираше Монтагювият замък, собственото му стопанство. Дрезгавината се спусна нежно като пурпурна завеса над долината на Гостоприемната планина. Дойде време за тръгване.

Смиджи се изправи и след като извърши разузнаване на местността пред себе си, се насочи към господарската къща.

Той се мъчеше да върви по възможност под прикритието на дърветата, което му се удаде, защото бахаровите дъбравки откъм тази страна се спускаха чак до парка, който обкръжаваше жилището.

Франтът отмина негърското село и го остави вдясно от себе си, без да бъде открит. Обходи също складовете и захарните работилници, използувайки особеностите на терена, и успя да достигне незабелязано до площадката, на която се издигаше къщата.

Той все още не беше превъзмогнал заплахата: опасното поле се намираше пред него и трябваше да се прекоси. Оставаше да се преминат цветните лехи пред къщата, защото пътеката бе отвела контето пред главния вход.