Майн Рид - Ямайски марони

— Не, ваше благородие. Не ме изслушахте. Исках да кажа, че в обществото на ваше благородие скоро ще престана да бъда глупак.

— Виж, тоо е друго. Дообре, слуушай тогава и ще раазбереш. Искаам да поговориш с тая Йоола и да измъъкнеш някои таайни от нея.

— Ахаа — възкликна Томс, като допря показалец до челото си. — Сега разбирам, ваше благородие.

— Отлиично! Отлиично!

— Ще го направя, не се тревожете. Но какви тайни желае ваше благородие да измъкна от нея?

— Искаам да узнаеш какво каазва за меене не неегърката, а господаарката й.

— Какво казва негърката за господарката си?

— Томс, ти си непоноосимо глуупав тая утрин. Съвсеем не, съвсеем не, а каакво каазва нейната господаарка за меене, за меене.

— Аха, какво казва госпожица Воан за ваше благородие!

— Точно така.

— Дума давам, ще го узная. Всяка дума ще узная.

— Ако го напраавиш, Томс, ще ти бъда задъължен с една гвинеея.

— Една гвинея, ваше благородие!

— Даа. И ако се спраавиш сръчно с поръъчението, ще увелиича награадата на две — двее гвинееи. Чууваш ли?

— Не се безпокойте, ваше благородие. Ще измъкна всичко от негърката, ако ще и да изтръгна езика и измежду лъскавите й зъби.

— Нее, Томс! Нее, приятелю. Ниикакво насиилие! Тук сме на гоости. Гостоприиемната планиина не е хотел. Трябва да се действуува със страатегия, не със сиила, както Шекспиир или някой друг от тия писаатели е каазал. Несъмнеено ще побееди само страатегията!

С тази двусмислена забележка — двусмислена, защото не се знаеше дали се отнася до изхода на Томсовото поръчение или до собствения му успех в ухажването на госпожица Воуан, г. Монтагю Смиджи приключи разговора.

Томс оправи последните гънки в ловната премяна, наложи на главата на господаря си ловната шапка и прекара по раменете му многобройни ремъци, на които бяха закачени: ловна чанта, меден рог за барут, калайдисана манерка с чашка и ловджийски нож с кожен калъф.

— Чеестна дуума, ужаасно подходящ костююм — възхити се франтът, оглеждайки се от глава до пети в огледалото, — убийийствен костююм, съвсеем лоовен. Не намиираш ли, Томс?

— Бога ми, точно така, ваше благородие.

— Тряябва да виидя приятеелите си и да им каажа довииждане, преди да потеегля. Ай, непремеенно тряябва!

При тези думи Смиджи излезе от стаята вдървено, защото плътно прилягащите панталони не му позволяваха да се движи много свободно. Той се насочи към големия хол явно с надежда да порази прекрасното създание Кейт със своя убийствен костюм.

Че г. Монтагю Смиджи сполучи да разговаря, с когото си беше наумил, и че е доволен от постигнатия успех, можеше да се заключи от блажената усмивка, която играеше по лицето му, когато излезе от къщи. Дори когато прекоси двестате или триста ярда открита местност, които отделяха жилището от гористия склон на рида, той вървя с възторжено бодра стъпка, като от време на време поглеждаше през рамото си назад, чувствувайки, че е наблюдаван.

Той беше действително предмет на наблюдение. На един прозорец се мяркаха два образа, единият от които франтът знаеше много добре, че е на Кейт Воуан. Другият с по-тъмен цвят беше образът на прислужницата Йола.

И двете девойки се усмихваха. За г. Смиджи нямаше значение дали робинята се усмихва или не, но той наивно си въобрази, че открива израз на задоволство по лицето на господарката. Той беше твърде далече, за да бъде сигурен, но не се усъмни, че докато младата креолка следи неговите мъжествени стъпки, погледът й е изпълнен с безграничен възторг.

Ако беше по-наблизо, за да изтълкува по-правилно изражението, би се усъмнил дали е предмет на подобно възхищение, а ако пък до ушите му бе достигнала и забележката, която Йола направи пред господарката си и която предизвика звънлив смях, съмненията му щяха да получат печално потвърждение.

— Това англичанин много надут, господарке — каза момичето. — Прилича на „сусамено петле“, кое става „жълта опашка“ — една поговорка на негрите от плантациите, която, предадена на разбираем книжовен език, означава, че дребната и костелива риба, наричана от негрите „сусамено петле“, се е превърнала в едрата и вкусна риба, която е позната на робите под названието „жълта опашка“.

Понеже ловецът не чу нито забележката, нито смеха, който тя възбуди, той можа да отнесе в горите самочувствието си незасегнато и непонижено.

По петите на франта подтичваше неговият прислужник — едно негърче, чиито дрехи се състояха само от риза от грубо домашно платно, с огромна ловджийска торба на рамо, която висеше до прасеца му. Това беше Куоши, който изпълняваше длъжността на пощаджийче, конярче и момче за всичко.