Майн Рид - Ямайски марони

— О, Кюбина — извика момичето с пламенен възторг. — Храбър, красота Кюбина! Тебе не плаши опасност.

— Тук няма голяма опасност — отвърна капитанът на мароните самоуверено. — Ако наумя да избягам с тебе, лесно ще те отведа там, където не могат ни стигна преследвачи. В Черните полета ще живеем, без да се плашим от тиранията на белите хора. Но не бих желал да бъда гонен като дива свиня. Иска ми се да станеш моя по почтен начин, като те откупя, както възнамерявам да постъпя. Тогава ще се установим недалече от плантациите и ще живеем без страх. В края на краищата кустосът може пък да не бъде така непреклонен за мене. Кой знае. Господарката ти е блага. Навярно ще ни помогне да се осъществят мечтите ни.

— Истина, Кюбина. Господарка мене обича. Тя каже никога не дели от Йола.

— Това е добре. Тя иска да каже, че никога няма да се раздели с тебе против волята ти. Но ако аз предложа да те откупя, ще бъде друго. Ти може да й разкажеш всичко полека-лека по-нататък. Но първо искам да узная някои подробности и дотогава не й казвай нищо. Запази тайната ни за по-дълго време, мила ми Йола. А сега — продължи момъкът, като смени тона и се обърна към памуковото дърво — улових нещо, което искам да ти покажа. Виждала ли си беглец?

— Беглец! — рече девойката. — Не, Кюбина, никога.

— Ето, сърце, недалече оттук има един. Оня, за когото поменах, че съм го хванал недавна — тая сутрин. Искам да ти кажа защо го задържах тук. Стори ми се, че ти прилича, Йола.

— Прилича на Йола?

— Да. И затова изпитвам към нещастника състрадание. Той принадлежи на оня коравосърдечен евреин. Доколкото мога да преценя, трябва да е от вашето племе. Любопитен съм да узная какво ще ти разкаже за себе си.

— Той фулах, мислиш? — запита африканското момиче с очи, светнали от радост при мисълта, че ще срещне някого от родния си край.

— Да, почти съм сигурен. Той сам се назова на няколко пъти фулах, при все че не мога да разбера какво говори. Ако е от вашето племе, ще можеш да си поприказваш с него. Ей го!

Кюбина беше отвел междувременно любимата при дървото откъм страната, където между два корена се беше сгушил беглецът.

Робът се беше свил в ъгъла близо до стеблото на памуковото дърво. Когато двамата влюбени се приближиха до него и беглецът зърна лицето на момичето, той скочи на крака с вик на дива радост.

Йола повтори същия вик като ехо и, произнасяйки няколко бързи слова на непознат език, се хвърли към него. Двамата се прегърнаха.

Кюбина остана закован на място. Изненадата го накара да изгуби ума и дума. Една само мисъл мина през главата му:

„Тя го познава! Дали не е любимият и от родината?“

Остра болка на ревност придружи тази негова мисъл. Тя продължи да трови гърдите на момъка, докато Йола, изтръгвайки се от сладката прегръдка, посочи избягалия роб и изрече успокоителните думи:

— Брат ми!

Изминаха няколко дни, откак г. Монтагю Смиджи пристигна в Гостоприемната планина и през това време Лофтъс Воуан не пестеше ни усилия, ни средства, за да забавлява знатния гост. На последния бяха предоставени коне за езда и екипажи за разходка, в негова чест се уреждаха гощавки и се канеха гости. Най-отбраното общество от града и от съседните имения бе вече представено на богатия английски франт — притежател на една голяма захарна плантация, и както се замълви навред, вероятен собственик на второ стопанство.

Проектите на знатния кустос, които проличаха от самото начало, станаха скоро предмет на чести разговори и одумки.

Едва ли е нужно да се поменава, че г. Воуан не остана без съперници в своите сватбени кроежи. Сред плататорското съсловие се срещаха и други родители с дъщери хубавелки и мнозина от тях, бащи и майки, хвърлиха око на господаря на Монтагювия замък като на желан жених. Всяка една от тези претендентски двойки даде по един голям обед и извади на показ пред британския „лъв“ своите невинни агънца.

Франтът се усмихваше приветливо на всички техни старания и смяташе, че е напълно естествено той да бъде предмет на всеобщо внимание.

Така преминаха забавно първите две седмици от престоя на Смиджи в Ямайка.

Една приятна утрин, към края на втората седмица, в една от най-големите спални на Гостоприемната планина, отредена за знатни гости, г. Монтагю Смиджи бе застанал пред огледалото. Той се обличаше или, да се изразим по-правилно, позволяваше да го облича неговият лакей.

В богатия гардероб на лондонското конте имаше облекло за всякакви цели и за всички случаи: предобедни, обедни и вечерни дрехи, костюм за езда и костюм за разходка с кола, ловен костюм и костюм за по-благородния лов с конна хайка, гребен костюм с моряшка кройка и гала бален костюм.