Майн Рид - Ямайски марони

Наистина Кюбина не би спазвал така покорно закона, ако времената бяха други, когато Трелоуни Таун не беше покорен, или по-точно предателски завзет, и неговите жители — най-безчовечно осъдени на изгнание.

Предателството беше променило нещата. Онези марони, които бяха успели да се спасят от принудителното изселване и да останат из планинските крепости, ако и да бяха запазили своята независимост, не представляваха вече мощен народ, а жалки останки, чиято слабост ги правеше не само изпълнителни към островните закони, но и жертва на тиранията и произволите на ония плантатори съдии, на които би скимнало да ги преследват. В това състояние се намираше и Кюбина и малката му чета, която се бе установила в Трелоунийските планини. Неволята и дългът заставяха следователно капитана на мароните да предаде заловения беглец. Ако не го направеше, ловецът излагаше на опасност собствената си свобода. Това му беше добре известно и без лютите закани на Рейвънър. А и интересът на марона съвпадаше с дълга. Нещо съвсем понятно, като се има предвид, че уловеният беглец представляваше плячка, за която се полагаше награда. Това съображение не би оказало никакво въздействие и мисълта за награда не би била изобщо решаваща, ако точно сега Кюбина не се нуждаеше от пари за една особена цел.

Тъй че три властни довода говореха в полза на връщането на роба: дългът, необходимостта и паричният интерес. Но един по-благороден стимул въставаше в гърдите на жълтия ловец — човечността. Щеше ли да надделее той над другите три?

Думите, които Кюбина бе прошепнал, преди да си тръгне Хърбърт, и известна готовност за неподчинение на закона можеха да събудят надеждата, че човечността ще победи.

Докато маронът стоеше и оглеждаше пленника си, желанието за непокорност се повтори в своеобразен неволен монолог и към него се присъедини едно друго съображение, което издадоха една-две случайно изплъзнали се фрази.

— Crambo! — промълви ловецът, служейки си с това испанско възклицание, което се срещаше още сред мароните в изопачена форма. — Та той прилича на Пола, сякаш й е брат! Сигурен съм, че е от същия народ, дори от същото племе. Два или три пъти той употреби думата „фулах“. А и цветът на кожата, ликът, косата — всичко прилича на нейните черти. Няма съмнение, че е фулах.

Последната дума Кюбина произнесе толкова високо, че тя достигна до ушите на беглеца.

— Йой, фулах, фулах! — възкликна робът и обърна умилителен поглед към ловеца. — No slave, no slave — не роб, не роб! — добави той, удряйки с ръка гърдите си при тези слова.

— No slave, no slave — не роб, не роб! — повтори маронът поразен. — Че това е английски. Те са го научили тая дума. „Не роб“? Какво иска да каже?

— Мене фулах, не роб! — отново зауверява младежът с движение като предишното.

— Нещо странно има тук! — промълви Кюбина замислено. — Какво иска да каже, като твърди, че не е роб, защото сигурно това иска да каже. Не може да не е роб, инак как ще попадне тук? Чух, че завчера свалили на сушата един товар роби и че старият евреин закупил по-голямата част или май целия товар. Тоя момък трябва да е от същия товар. Навярно той е научил тая дума на кораба. Може би иска да каже, че не е бил роб в родината си. Ех, несретник! Скоро ще почувствува разликата тук.

— Crambo! — поде отново капитанът на мароните след кратка пауза, през която той се вгледа внимателно в лицето на новопристигналия африканец. — Грехота е да направят роб от левент като него. Той сто пъти повече прилича на свободен човек, отколкото господарят му! Ах, боже, неблагодарна работа! Иска ми се да рискувам и да го спася от тежката участ! Пуста немотия, как ми трябват тия пари точно сега!

Когато тези мисли минаха през ума на Кюбина, лицето му грейна от благородство и гордост.

— Поне да не бяха се научили, че съм го заловил — продължи да разсъждава той. — Но управителят и ония испански страхливци знаят всичко и ще… Да правят, каквото щат… Във всеки случай няма да го предам, докато не видя Йола. Тя положително ще може да се разбере с него, ако е фулах. Тогава ще узнаем какво означават и тия думи „не роб!“. Хм! — възкликна момъкът гласно, когато погледна към небето. — Как лети времето! Нима е вече пладне? След някой миг и друг ще пристигне Йола. В дванайсет ни е срещата. Чакай да го скрия! А и тия мъртви псета трябва да махна оттук, инак ще се изплаши моята хрисима гургулица! Тук така се промени — кръв и димящ огън, че тя просто не ще познае старото място на срещите ни! Ей, фулах, ела насам! Мушни се тук и кротувай, докато не те извикам да излезеш!