Майн Рид - Ямайски марони

— Какво, татко?

— Не зная дали да ти го казвам или не — пошегува се плантаторът и погали закачливо дъщеря си по бузата, — поне сега, струва ми се. Ще те ощастливя извънредно много.

— У, татко! Аз ти признах, каквото искаше да узнаеш, и виждам, че си доволен. Не бива сега ти да криеш онова, което казваш, че ще ме зарадва. Какво е?

— Слушай тогава, Кейт — наведе се напред г. Воуан, сякаш искаше да придаде по-голяма внушителност на съобщението, и прошепна, — той отговаря на чувствата ти. Той също те обича.

— Не ми се вярва, татко — промълви младата креолка с тъжен глас.

— Обича те, уверявам те, момиче. Влюбен е до ушите. Зная го. Видях го още в първия миг. Значи един слепец вижда по-добре от една влюбена девойка. Ха-ха!

Кустосът се разсмя продължително на шегата, която пусна така неочаквано, защото в тоя час той беше в най-весело настроение. Най-съкровената му мечта беше на път да се осъществи. Господин Смиджи беше влюбен в дъщеря му. Той го знаеше от по-рано. Сега и дъщеря му беше почти изповядала, че харесва Смиджи. А какво означаваше „харесва“, ако не „обича“?

— Да, Кейт — подхвана той, когато се поуспокои от възбудата, — ти си сляпа, малка глупачке. Иначе щеше да го забележиш. Държането му щеше да ти го покаже.

— Ох, татко, струва ми се, че държането му показва по-скоро обратното: той нехае и за двама ни. Много е горд, за да се интересува от нас.

— Какво! Много горд? Глупости! Такива му са маниерите. Към тебе положително той не се държи високомерно, Кейт.

— Не мога да го упреквам — продължи девойката все със същия тъжен глас. — Не е виновен той. Ти, татко — не ми се сърди, че ти го казвам сега, когато зная всичко, не трябваше да постъпваш така.

— Да постъпвам, така! — извика кустосът със самооправдаващ се, но озадачен поглед. — Какво бълнуваш, дете? Че и да исках, не можех да го посрещна по-добре. Направих всичко възможно да го приема и да го накарам да се почувствува като у дома си. Колкото пък до неговото държане, всичко, Каквото говориш за гордостта му, е безсмислица. Напротив, той през всичкото време се държа очарователно. Не ще и дума, че никой мъж не се е държал по-внимателно от г. Смиджи…

— Господин Смиджи!

— Влизането в същия миг на знатния гост не позволи на г. Воуан да забележи какво въздействие произведе поменатото име: едно съвсем неочаквано въздействие, както се виждаше от изражението, което внезапно доби лицето на Кейт.

Ако не беше прекъсването, възпрепятствувало разяснението, което Кейт щеше несъмнено да направи начаса, едва ли плантаторът би могъл да седне на закуска със значително увеличен апетит.

Гостът погълна цялото внимание на бащата, който бе принуден да прекъсне рязко разговора и изглежда не чу как дъщеря му възкликна, повтаряйки името на Смиджи, нито словата, които тя прошепна, когато се обърна към масата:

— А аз мислех, че става реч за Хърбърт.

Тръгването на младия англичанин под водачеството на Куокоу беше сигнал, че е време черната дружина да се пръсва. По знак на главатаря негрите се разделиха на групички от по двама-трима и се насочиха в различни направления, изчезвайки в гъсталака все така безшумно, както и бяха изскочили из него.

На полянката остана единствено Кюбина с беглеца, свит на един пън до него. Капитанът на мароните постоя известно време опрян на пушката си, която един от четата му бе донесъл. Впил очи в пленника, ловецът размишляваше какво да предприеме във връзка с нещастния роб и сянката по лицето му говореше, че го измъчват някои въпроси.

Беглецът, от своя страна, бе вторачил в спасителя си поглед, в който се примесваше бодрост с униние, или по-точно — поглед, чийто израз се менеше в зависимост от промените в израза на лицето на марона. Надеждата все пак вземаше връх над тревогата. Макар и да не си даваше точна сметка какво става и защо ловецът го спаси от преследвачите, робът знаеше, че е избягал от ръцете на безжалостните хора, за да попадне сред люде, които изглеждаха не само милостиви, но и дружелюбни. Ако той можеше да отгатне точно какви мисли вълнуваха в момента спасителя му: дали да го предаде или не на същите хора, от които го беше отървал, или на техния не по-малко безчовечен господар; ако той можеше да си представи, че тоя въпрос занимава мислите на покровителя му, неговата тревога щеше да бъде по-силна от надеждата.

Капитанът на мароните бе изправен пред един трудно разрешим въпрос, който го караше да се колебае и двоуми. Трябваше да избира между дълга и човечността. От самото начало той се бе заинтересувал от чертите на пленника и сега, когато имаше възможност да ги разгледа по-внимателно и да наблюдава благородния му образ, мисълта, че се налага да върне роба на такъв коравосърдечен господар като оня, чиито начални букви бяха отпечатани на гърдите на беглеца, му ставаше още по-противна. Но дългът — законът на страната, договорът, с който мароните бяха обвързани — го заставяше да го стори. Неизпълнението му можеше да повлече тежко наказание.