Майн Рид - Квартеронката

Когато се приближих, този джентълмен сложи на тезгяха чаша и хвърли в нея няколко парченца лед. Той направи всичко това, без да бяхме разменили нито дума.

Нямаше нужда да му давам поръчка. По очите ми позна, че съм решил да пия.

— Коблър?

— Не — рекох аз, — ментов джулеп.

— Чудесно, ще ви разбъркам такъв джулеп, че ще си глътнете езика.

— Благодаря ви. Тъкмо това искам.

Тогава господинът постави една до друга две чаши — големи регали. В едната сложи първо лъжичка счукана бяла захар, после резенче лимон, едно резенче портокал, няколко стръка зелена мента, подир това шепа ситно натрошен лед, стотина грама вода и най-после голяма чаша коняк. Като направи всичко това, той вдигна чашите, по една във всяка ръка, и започна да прелива съдържанието от едната в другата, но толкова бързо, че ледът, конякът, лимонът и всичко друго изглеждаше през цялото време като че виси във въздуха и се люшка между чашите. Самите регали нито за миг не се приближиха на повече от два фута един до друг! Тази сръчност, присъща на неговия занаят и придобита само с продължителна практика, очевидно беше източник на професионална гордост. След десетина такива прехвърляния той остави питието в една от чашите и я сложи на тезгяха.

Оставаше само да му придаде „окончателния гланц“. Той отряза тънко прясно резенче ананас и като го хвана с палец и показалец, прегъна го през ръба на чашата и с ловко движение го прекара около цялата чаша.

— Това е последната орлеанска новост — с усмивка забеляза барманът, когато ловко довърши това действие.

Тази малка „операцийка“ имаше двойна цел. Ананасът не само избърсваше от чашата полепналите зрънца захар и смачканите листенца мента, но оставяше и своя благоуханен сок, който се смесваше с аромата на питието.

— Последна орлеанска новост — повтори той, — майсторска работа.

Аз кимнах в знак на съгласие.

Сега джулепът беше „разбъркан“ и той побутна чашата към мене по мраморната повърхност на тезгяха.

— Ще искате ли сламка? — лаконично ме запита барманът.

— Да, благодаря ви.

Той мушна в чашата ми пшеничена сламка, аз я стиснах между устните си и започнах да поемам големи глътки от това може би най-възхитително между опиващите питиета — ментовия джулеп.

Едва благоуханната течност беше минала през устните ми и започнах да усещам въздействието й. Лудото туптене на пулса ми намаля. Кръвта ми се успокои и потече по-спокойно по жилите, а сърцето сякаш се потопи във водите на Лета 125 125 Лета — реката на вечната забрава в гръцката митология; който пиел веднъж от водите й, забравял всичко изживяно. — Б.пр. . Облекчението настъпи почти мигновено и аз само се чудех как по-рано не се бях сетил за това. При все че още не бях съвсем щастлив, чувствах, че държах в ръцете си нещо, което щеше скоро да ме направи такъв. Колкото преходно и да беше такова щастие, то беше добре дошло за момента, а предчувствието за настъпването му — приятно за душата. Аз жадно гълтах възпламеняващото питие — гълтах го на големи глътки, докато сламката затрака между парченцата лед на дъното на чашата и ми подсказа, че там нямаше вече течност.

— Още един, ако обичате!

— Май че го харесахте?

— Чудесен!

— Нали ви казах. Струва ми се, чужденецо, че тука, на борда на този параход, ние правим не по-лош ментов джулеп, отколкото в Сейнт Чарлз или във Веранда, ако не е и малко по-добър от техния.

— Прекрасно питие!

— Мога да ви приготвя и шери коблър, който не пада по-долу.

— Не се съмнявам, но не обичам шери. Предпочитам това.

— Имате право. Аз също го предпочитам. Ананасът е ново хрумване и мисля, че го подобрява.

— И аз така мисля.

— Да ви дам друга сламка?

— Благодаря.

Младежът беше извънредно учтив. Предположих, че учтивостта му произтичаше от моите хвалебствия за неговите ментови джулепи. Но както по-после разбрах, причината се криеше другаде. Тези западняци малко се влияят от евтини ласкателства. Аз дължех доброто мнение за мене на нещо съвсем друго — на неудобното положение, в което бях поставил натрапчивия пътник! Струва ми се, че беше станало известно и това, че бях същият, който беше набил Грубиянина Ларкин. Такива „бойни подвизи“ скоро се разчуват из долината на Мисисипи, където силата и смелостта са високо почитани качества. Ето защо според бармана аз бях човек, който заслужаваше учтива дума; и тъй, беседвайки с него по най-приятелски начин, изгълтах втория си ментов джулеп и му поръчах трети.