Майн Рид - Квартеронката

Другите се разотидоха един по един и се пръснаха по различните кабини и салони; аз отново останах сам-самичък на ураганната палуба.

Любили ли сте някога девойка от народа, някоя хубава млада девойка с незавидна съдба, чиято ослепителна красота е унищожавала във вашите очи всяко обществено неравенство? Любовта изравнява всички различия — тази пословица е стара, колкото са стари планините. Любовта покорява гордото сърце и учи надменния дух на снизхождение, но тя издига и облагородява. Тя не превръща принца в селянин, но прави селянина принц.

Загледайте се в обожаваната от вас девойка, когато е заета с всекидневната си работа! Ето тя носи делва вода от кладенеца. Пристъпва боса по добре познатата пътека. Тези необути прозрачни крачета са по-хубави в своята голота, отколкото обути с най-тънка коприна и сатен. Венци и бисерни украшения, златни фуркети и висулки от корал, най-пищните прически на модните среди — всичко това изглежда просто и безцветно в сравнение с бляскавото négligé 119 119 Négligé (фр.) — в случая — небрежно сплетени коси — Б.пр. на тези руси плитки. Пръстената делва на главата й стои изящно като златна корона; всяко нейно движение е поза на статуя, достойно за длетото на ваятел; грубата дреха, която покрива нейната снага, във вашите очи й прилича повече, отколкото одежда от най-скъпо кадифе. Тези неща не ви занимават. Вие не мислите за обковката, а за бисера в нея.

Тя влиза в някаква къщурка — нейния скромен дом. Скромен? Във вашите очи той вече не е скромен; тази малка кухничка с дървените си столове и измит долап, с полицата с канчета, чаши и простички шарени паници, с варосаните си стени и по тях евтини щампи с червен войник и син моряк, този скромен дом — малък музей на пенатите 120 120 Пенати — домашни богове на римската митология, закрилници на челядта и земята. — Б.пр. на бедните — се изпълва сега със светлина, която го прави по-блестящ от позлатените богатски и великосветски салони. Тази къщица, схлупена под ниския си покрив, обвита с орлови нокти, се превръща в дворец. Сиянието на любовта я преобразява! Това е рай, в който ви е забранено да влезете. Да, и въпреки цялото си богатство и власт, въпреки изискания си вид и високото си звание, въпреки изящното си облекло и светещи лачени обувки може би не смеете да влезете там.

И — о! — как завиждате на онези, които смеят!… Как завиждате на онзи напет чирак и на онзи грубиян със селски дрехи, който плющи с камшика си и си подсвирква със същото безразличие, сякаш върви след ралото си, вместо да онемее от благоговение пред тази красота! Колкото и да е недодялан, как му завиждате вие за неговите предимства! Как бихте го заклали заради тези сладки усмивки, които, изглежда, се отправят към него тъй разточително!

Може в тези усмивки да няма вложено нищо особено. Те може да са израз на добросърдечност, на обикновено приятелство, може би на малко кокетство. И въпреки всичко вие не можете да ги гледате без завист, без подозрение. Ами ако в тях има вложен някакъв смисъл, ако това са любовни усмивки, ако сърцето на това просто момиче е избрало било младия чирак, било този със селските дрехи, тогава вие сте осъден да изпитате най-горчивата болка, която познава човешкото сърце. Това не е обикновена ревност. Това е много по-мъчително чувство. Наранената суетност налива отрова в отворената рана. О, колко е мъчно да я понесеш!

От такава болка страдах аз, когато крачех по тази висока палуба. За щастие бяха ме оставили сам. Не бих могъл да скрия чувствата, които ме разтърсваха. Целият ми вид и дивите ми ръкомахания биха ме издали. Щях да стана прицелна точка на подигравки и смях. Но бях сам. Кормчията, затворен в стъклената си кабина, не ме забелязваше. Той стоеше гърбом към мене и острият му взор, неотклонно устремен към водата, беше твърде зает с плаващи дървета и пясъчни наноси, с коренища и „махала“, за да обърне внимание на обхваналата ме лудост.

Туй беше Аврора! Не се и съмнявах в това. Не можех да сбъркам нейното лице с някое друго. Нямаше лице като нейното — толкова хубаво… уви! — тъй пагубно прекрасно.

Кой ли можеше да бъде той? Някое младо конте от града? Някой служещ в магазин? Млад плантатор? Кой? Може би… — и при тази мисъл ме обхвана острият пристъп на болка — някой от нейната отритната раса… някой „цветен“ младеж… мулат… квартерон… роб! Ах, да бъдеш съперник на един роб! — Това беше по-лошо от съперничество. Безсрамна кокетка! Защо се оставих да ме увлече? Защо взех нейната хитрост за наивност?… Нейното коварство — за истина?