Майн Рид - Квартеронката

Дали щеше да ги задържи дълго този изгоден за мене страх, не зная, защото ужасната сцена завърши по неочакван начин.

Свещта догоря, угарката изсъска и падна през гърлото на бутилката и светлината угасна.

Изплашени от внезапния преход от светлина към тъмнина, гнусните гадини нададоха ужасен писък и се втурнаха да бягат на всички страни. Аз чувах топуркането на техните крака по дъските.

Светлината изглежда ми е действала магически и ме е сковавала с железните вериги на кошмара. Щом тя угасна, силата ми се възвърна, аз скочих на крака, грабнах моя плащ, размахах го безумно наоколо си и закрещях, колкото имах сили.

От всяка пора на кожата ми течеше студена пот и усещах като че косите ми бяха настръхнали. Все още вярвах, че това беше сън и едва когато изуменият негър пристигна със свещ в ръка и видях в какво състояние се намираха обувките ми и плащът, едва тогава се убедих, че бяха ме посетили косматите гости и че ужасната случка е била действителност.

Не останах повече в „салона“, ами се загърнах с плаща и излязох на чист въздух.

Не останах дълго на плаващия пристан. Скоро до слуха ми долетя дрезгавото бумтене на па̀ра от изпускателна тръба, а малко след това се появиха и огньовете на параходните пещи, които хвърляха червени отблясъци върху реката. След това се чу и ехтящият плясък на лопатите на колелата, когато се удряха в кафявата вода, а сетне и звънът на камбаната, заповедите на капитана към помощника, а от помощника — на матросите и след пет минути „Хума“, параход от Червената река, застана редом със старата „Султана“.

Аз се качих, хвърлих багажа си през преградата, отидох на горната палуба и седнах под сенника.

Десетина минути привидна бъркотия — бързо трополене по палубите и пристана, — пет-шест пътника бързат да слязат, други бързат в обратна посока, съскане на пара, трясък на огромни цепеници дърва, хвърляни в пещта почти прави, от време на време високи заповеди, изблици смях след някоя груба шега или тих, тъжен шепот на сбогуване. Десет минути такива зрелища и звуци и пак се разнася звънът на голямата камбана — знак, че корабът потегля отново по своя път.

Бях се отпуснал на стол, който стоеше до един от стълбовете на сенника, близо до перилата. От това място погледът ми обхващаше трапа и плаващия пристан, откъдето току-що бях дошъл.

Гледах равнодушно всичко, което ставаше долу, без да обръщам внимание на нещо определено. Ако въобще ме занимаваше някаква мисъл, то тази, за която мислех, не беше тук и аз неволно извръщах поглед от суетящите се хора, за да го устремя надолу по левия бряг на реката. Може би тези откъслечни погледи се съпровождаха с неволно отронена въздишка, а междувременно мисълта ми не се занимаваше с нищо определено и бързащите насам-натам фигури бяха за мене само сенки.

Изведнъж това безразличие бе нарушено. Съвсем случайно очите ми се спряха на двама души, чиито движения неочаквано привлякоха вниманието ми. Те стояха на палубата на плаващия пристан, но не близо до трапа, гдето един факел осветяваше бързащите пътници, а на усамотено място в сянката на сенника. Почти не можех да ги видя при оскъдното осветление — всъщност едва различавах фигурите им, загърнати в тъмни плащове, — ала тяхната стойка тяхното усамотение в най-тъмната част на кораба, явното вълнение, с което разговаряха — всичко това ме доведе до заключението, че бяха влюбена двойка. Сърцето ми, водено от сладкия инстинкт на любовта, веднага прие това обяснение и не потърси друго.

„Да, влюбени! Колко са щастливи! Не… може да не са чак толкова щастливи — това е раздяла! Някой младеж — вероятно млад писар или търговец, който пътува надолу за града, гдето ще прекара зимата. Какво от това? Напролет ще се върне и пак ще стисне тези нежни пръстчета, пак ще прегърне тази хубава снага, пак ще казва тези мили думи, които ще звучат още по-сладко след продължителното мълчание.

Щастлив младеж! Щастлива девойка! Лека е мъката на раздяла като вашата. Колко лесно се понася тя, ако я сравним с насилствената разлъка, преживяна от мен. Аврора!… Аврора!… Защо не си свободна! Защо не си някоя дама от благородно потекло! Не че бих те любил повече — това е невъзможно, — ала тогава щях да мога открито да те ухажвам и свободно да те спечеля. Тогава бих могъл да се надявам, а сега, уви! Тази ужасна бездна… тази обществена пропаст, която зее между нас. И все пак тя не може да раздели две души! Нашата любов ще я преодолее… Ах!“