Майн Рид - Квартеронката

— Тука, сподарю, има достатъчно място… Чичо Сам много съжалява, че няма легло, ама сподарят, ако може, да спи ей на тези тука чували с кафе, той е добре дошъл… много добре дошъл. Аз оставям тази свещ тука за сподаря. Аз може да взема друга за мене долу. Лека нощ, сподарю Едуард… не бойте се, аз ще ви събудя… не бойте се за това.

С тези думи добросърдечният негър постави бутилката-свещник на пода, слезе пак долу и ме остави с мислите ми.

При оскъдната светлина на свещта огледах небрежно квартирата си. Имаше достатъчно място, както ми каза чичо Сам. Това беше салонът на стария параход, а тъй като преградните врати бяха изкъртени и отнесени, то дамското отделение, главният салон и предната част сега представляваха едно цяло. Съединени, те образуваха зала, повече от сто фута дълга, и от средата, където бях застанал, двата края се губеха от погледа ми в тъмнината. Кабините още си стояха от двете страни със зелените жалузи на вратите. Някои от тях бяха затворени, докато други бяха открехнати или широко отворени. Позлата и орнаменти, потъмнели от времето и употребата, красяха стените и тавана на залата, а над сводестия вход към главния салон още блестеше златният надпис „Султана“, който ме осведоми, че се намирам в останките на един от най-прочутите параходи, които някога са порили водите на Мисисипи.

Странни мисли ми идваха на ума, докато оглеждах тази изоставена зала. Безмълвна и напусната изглеждаше тя, дори повече отколкото някое усамотено кътче в дълбините на гората. Липсата на онзи шум, който човек е свикнал да чува в подобни места — бумтежът на машините, дрезгавото боботене на па̀рата от изпускателната тръба, оживената глъчка или звънливият смях, липсата и на обикновената гледка — ослепителните полилеи, дългите маси с бляскави кристални съдове, — липсата на всичко това, а от друга страна, наличността на обстановката, свързана с тези гледки и звуци, придаваха на помещението вид на неописуемо запустеше. Чувствах се, както се чувства човек всред развалините на някой стар манастир или всред гробовете на древно гробище.

Никакви мебели не нарушаваха еднообразието на помещението. Единствените неща, които се хвърляха в очи, бяха разхвърляните по пода груби ютени чували, върху които чичо Сам ме беше поканил да легна.

След като поразгледах необикновената си стая и след странните размишления, навявани от нейния вид, започнах да мисля как да се разположа за сън. Бях уморен. Здравето ми не беше още съвсем възстановено. Чистата постелка от чували с кафе изглеждаше примамлива. Аз домъкнах пет-шест парчета, наредих ги един до друг, след това се изтегнах по гръб и се покрих с наметката си. Зърната на кафето се поддадоха на тежестта на тялото ми, с което направиха положението ми по-удобно, и след по-малко от пет минути аз вече спях.

Трябва да съм спал цял час или повече. Не бях се сетил да погледна часовника си, преди да заспя, а след като се събудих, не можех и да помисля за такова нещо. Но че бях спал най-малко един час, можех да разбера по дължината на свещта.

Това беше ужасен час, по-ужасен от който не мога да си спомня през целия си живот — час, изпълнен със страхотни сънища. Но не съм прав като казвам това. То не беше сън, макар на времето да мислех така.

Слушайте!

Както казах, бях легнал по гръб, покрил се с широкия си плащ от брадата до глезените. Само лицето и ходилата ми се подаваха изпод него. Бях сложил един от чувалите за възглавница, та главата ми беше в такова положение, че свободно виждах цялото си тяло. Свещта, поставена малко по-далеч от петите ми, беше точно пред моите очи и в тази посока можех да виждам пода на разстояние от няколко ярда, Казах, че след пет минути съм заспал. Мислех, че съм заспал, пък и до днес мисля същото, и все пак очите ми бяха отворени и ясно виждах свещта пред себе си и онази част от пода, която беше осветена от нейния пламък. Струва ми се, че се мъчех да си затворя очите, но не можех; нито можех да променя положението си, а лежах загледан в светлината и в пода около нея. Изведнъж пред очите ми се мярна странна гледка. Голям брой малки блестящи предмети започнаха да танцуват и святкат отвъд в тъмнината. Отначало ги взех за светулки, но макар че навън ги имаше много, доста необичайно беше да видиш светулки вътре, в затворено помещение, още повече че ги виждах ниско на пода на салона, а не горе във въздуха, както би трябвало да бъдат.

Постепенно броят на тези бляскащи предмети растеше. Сега бяха няколко десетки и което беше най-странно, като че ли се движеха на чифтове. Това не бяха светулки!